Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Рае-го си’н’ее каламей — прошепна матроната-повелителка.

От казана започна да се издига червен дим и залата се изпълни с цветна мъгла. Разнесе се наситен, неприятно сладникав аромат. Дризт вдишваше уханните изпарения, чувстваше се все по-лек и се зачуди дали скоро няма да се понесе във въздуха.

Изведнъж огънят се разгоря със страшна сила — беше толкова ярък, че младият До’Урден трябваше да стисне очите си и да извърне глава. Жриците подеха ритуален напев, чиито думи Дризт не разбираше. Той дори едва ги чуваше, беше съсредоточил всичките си сили, за да запази разсъдъка си, за да не изпадне в несвяст от опияняващия го дим.

— Глабрезу — изстена матроната. По гласа й Дризт позна, че това беше призив — името на обитател от долните земи.

Младият войн отново погледна към жриците и видя матроната-повелителка да държи странен камшик с една-единствена змия, чийто език не беше раздвоен.

— Откъде ли го е взела? — измърмори Дризт.

После осъзна, че го е казал на висок глас — надяваше се да не е обезпокоил церемонията. Но младежът се успокои, когато се огледа наоколо и видя, че много от съучениците му също говореха на себе си; някои дори едва се държаха на краката си.

— Повикай го — заповяда матроната-повелителка на голата ученичка.

С колебание младата жрица разтвори широко ръце и прошепна:

— Глабрезу.

Пламъците затанцуваха по ръба на казана. Димът се разнесе примамливо наоколо и Дризт едва се удържаше да не го вдиша. Краката му изтръпнаха и почти се вкочаниха, но въпреки това младежът ги усещаше така осезателно — по-чувствителни и по-живи от когато и да било.

— Глабрезу — ученичката призова съществото този път с по-силен глас.

Дризт чу жрицата, чу и мощния рев на пламъците. Ярката светлина го заслепи, но той сякаш не я чувстваше. Погледът му бродеше из стаята, неспособен да се фокусира, неспособен да съчетае чудатите и танцуващи образи със звуците на ритуала.

Той чуваше как върховните жрици запъхтени окуражаваха ученичката, усещаха, че заклинанието е към своя край. Чуваше поощрителното плющене на змийския камшик и призивите й „Глабрезу!“

Виковете й бяха толкова първични, толкова могъщи — пронизваха с невероятна сила Дризт и останалите младежи в помещението.

Пламъците чуваха повика на жрицата. Ревяха, издигаха се високо и все по-високо, и започнаха да придобиват определена форма. Един образ привлече погледите на всички в залата и никой не можеше да извърне очите си от него. Сред пламъците се показа огромна кучешка глава с рога като на козел и започна да изучава примамливата ученичка, дръзнала да я безпокои.

Някъде отвъд това създание, змийският камшик отново изплющя и ученичката повтори призива си. Гласът й звучеше сякаш приканваше, молеше огромното същество.

То пристъпи през пламъците. Дризт беше потресен от неподправената зла сила, струяща от това създание. Глабрезу се извисяваше на повече от девет фута височина. Мускулестите му ръце, завършваха с гигантски щипки, а от гърдите му се подаваха две по-малки, нормални ръце.

Инстинктите на младия До’Урден му подсказваха да се нахвърли върху чудовището и да спаси жрицата, но когато се огледа наоколо за подкрепа, той видя как матроната-повелителка и останалите учителки продължиха ритуалния напев и този път думите им бяха пропити с възбуда.

Димът беше пропълзял навсякъде, всички бяха замаяни, а изкусителният, опияняващ аромат на червен тамян продължаваше борбата си с реалността. Дризт трепереше и едва успяваше да запази самоконтрол. Яростта вътре в него растеше и се опитваше да надвие този мирис, който така непреодолимо го примамваше. Несъзнателно, ръцете му посегнаха към ятаганите, закрепени на колана му.

В този миг нещо го погали по крака.

Той погледна надолу и видя една от учителките. Жрицата се беше излегнала и го молеше да се присъедини към нея — изведнъж всички в залата бяха започнали да правят това.

Димът продължаваше да се бори със съзнанието му.

Жената го прикани с жест; ноктите й лекичко драскаха кожата му.

Дризт прокара пръсти през гъстата си коса — опитваше се да концентрира вниманието си върху нещо, но се чувстваше толкова замаян. Тази липса на контрол не му харесваше. Не можеше да разсъждава трезво; беше загубил всичките си рефлекси, цялата си бдителност.

Още по-грозна беше гледката, разкриваща се пред очите му. Абсолютната й поквареност порази душата на младия До’Урден. Той се откъсна от ръцете на умоляващата го жрица и тръгна през стаята. Препъваше се в безброй тела, преплетени едно в друго, твърде заети, за да го забележат. Въпреки че едва се държеше на краката си, възможно най-бързо излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.