Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Очите на Ястреборъката се разшириха. Дори Фрет, който през цялото време потропваше нервно с крак, спря и се заслуша.

— Колко са? — попита Дав.

— Само един, поне толкова видяхме. Страхуваме се, че може да е разузнавач или шпионин. Едва ли ще ни донесе нещо добро.

Чучулигата кимна в съгласие.

— Кой видя мрачния елф?

— Първо децата — отвърна фермерът.

Фрет въздъхна и отново започна да потропва с крака.

— Децата… — изсумтя той, но това не попари решителността на фермера.

— После го видя МакГрисъл — каза той, без да сваля погледа си от пазителката, — а МакГрисъл е виждал много!

— Кой е МакГрисъл? — изсумтя Фрет.

— Роди МакГрисъл — отвърна леко подравнена Чучулигата, преди фермерът да е успял да обясни. — Прочут ловец на глави и трапер, търгуващ с кожи.

— Мрачният елф уби едно от кучетата му — трескаво добави фермерът. — За малко да убие и него самия! Повали цяло дърво отгоре му и Роди загуби ухото си!

Чучулигата не разбра съвсем за какво говори фермерът, но бе чула достатъчно. В околността на Малдобар бе забелязан мрачен елф и това беше потвърдено. Този факт подбуди пазителката към действие. Тя събу изисканите си обувки, подаде ги на Фрет, после каза на един от придружителите си да тръгне веднага и да й намери спътници за пътуването, а на друг — да предаде извиненията и на господаря на Сунда-бар.

— Но лейди Ястреборъка! — извика Фрет.

— Нямаме време за веселби — отвърна пазителката. По развълнуваното и изражение джуджето отгатна, че тя не съжалява за провала на срещата си с Шлем. Чучулигата вече се бореше с ципа на гърба на великолепната си копринена рокля.

— Сестра ти няма да се зарадва — изръмжа Фрет и тупна силно с крак.

— Сестра ми отдавна захвърли мръсната си раница — отвърна пазителката, — но моята още носи праха на дългите пътища!

— Да, така е — укорително промърмори джуджето.

— Значи искате да дойдете с нас? — обнадежден попита фермерът.

— Разбира се — отвърна Чучулига. — Нито един себеуважаващ се пазител не би пренебрегнал появата на мрачен елф. Аз и трима мои другари, ще тръгнем към Малдобар и то още тази нощ, но вас бих помолила да останете тук. Яздили сте без почивка, личи ви отдалеч, нуждаете се от сън — жената се огледа с любопитство наоколо, после постави пръст на стиснатите си устни.

— Какво има — попита отегченото джудже.

Лицето на Чучулига се разведри, когато погледът и се спря върху Фрет.

— Нямам голям опит с мрачните елфи… — започна тя. — А другарите ми, доколкото ми е известно, никога досега не са виждали такъв.

Широката и усмивка накара джуджето да потрепери от ужас.

— Ела, скъпи Фрет — измърка Ястреборъката. Босите и крака зашляпаха по мраморния под — пазителката поведе джуджето, капитана и фермера от Малдобар надолу по коридора, отвеждащ към залата за срещи на Шлем.

Макар и объркан, Фрет се почувства обнадежден, ала само до мига, в който Дав промени решението си и се оправи към залата.

Но щом пазителката заговори на Шлем, господарят на Фрет, извини се за неочакваното недоразумение и го помоли да изпрати с нея някой, който да й помогне в мисията в Малдобар, джуджето започна да проумява.

На следващата сутрин слънцето още не се беше издигнало над източния хоризонт, а групата на Ястреборъката Чучулига, състояща се от един елф-стрелец и двама силни войни, вече се бе отдалечила на повече от десет мили от тежките порти на Сундабар.

— Ух! — изпъшка Фрет, когато светлината стана по-ярка. Той яздеше силно адбарско пони от едната страна на пазителката. — Виждаш ли как калта измърси прекрасните ми дрехи! Това ще бъде краят ни, убеден съм! Ще умрем мръсни на някакъв път забравен от боговете!

— Измисли песен за това — предложи му тя и отвърна с широка усмивка на засмените си другари. — „Балада за петимата задушени скиталци“, така ще я кръстим.

Ядосаният поглед на Фрет продължи само миг. Чучулига бързо напомни на малкия си приятел, че именно Шлем, самият господар на Сундабар, му бе заповядал да ги придружи в това пътешествие.

На същата сутрин, в която Чучулигата и другарите и тръгнаха за Малдобар, Дризт се отправи на собствено пътешествие.

Мрачният елф още не можеше да се съвземе от ужаса, който бе преживял през последната нощ. Мислеше си, че никога няма да успее да го направи, но в душата му успя да нахлуе и друго чувство. Вече не можеше да направи нищо за невинните фермери и децата им, но поне можеше да отмъсти за тяхната смърт. Тази мисъл не му се понрави особено — надяваше се, че когато се бе сбогувал с Подземния мрак, се е сбогувал и с жестокостта. Ала сега беше сам, а образите на убитото фермерско семейство не избледняваха в съзнанието му. Мрачният елф не можеше да погледне единствения си ятаган, без да помисли за възмездие.