Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Ти ли уби фермерите?

Злият дух се изкиска зловещо и мрачният елф едва се удържа да не го съсече.

— Не — изжужа бързо Тифанис.

— Кой тогава?

— Улгулу! — заяви духът, после посочи пътеката и заговори развълнувано.

Дризт успя да различи няколко думи, но най-притеснителните от тях бяха: „Улгулу… чака… обяд“. Елфът не знаеше какво ще прави със своя пленник. Тифанис беше прекалено бърз. Не можеше да го пусне на свобода и да го държи под око. Той погледна към Гуенивар, седяща на няколко крачки от него, но пантерата само се прозя, протегна се лениво и не му обърна внимание.

Елфът тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, да разбере каква е ролята на Тифанис във всичко това, но напереният куиклинг реши, че е пострадал достатъчно от тази среща. Дризт не успя да реагира, толкова бързо се движеше злият дух — за част от секундата посегна към ботуша си, извади друг мъничък нож и поряза вече ранената китка на младия До’Урден.

Ала този път Тифанис подцени своя противник. Дризт не можеше да се движи със същата скорост, дори не можеше да забележи малкия кинжал. Раните на елфа бяха болезнени, но и гневът, насъбрал се в душата му, не беше малък. Той стисна куиклинга още по-здраво за шията и замахна с ятагана си към гърдите му. Но дори и в това неудобно положение, Тифанис беше достатъчно пъргав и бърз, за да избегне удара. С див кикот, той се изви и заби кинжала си в ръката на Дризт.

Накрая елфът не издържа повече и реши да премине към друга тактика, с която куиклингът нямаше да успее да се справи и която щеше да му отнеме всички преимущества.

Дризт удари Тифанис в стената и запрати зашеметеното създание в урвата.

Не след дълго, Дризт и Гуенивар се снишиха в храстите в подножието на каменистия склон. На върха му, добре прикрит в гъсталака, се виждаше входът на една пещера, често огласяна от гласове на гоблини. Отвъд входа на пещерата планината ставаше все по-стръмна и отвесна, а до него, от страната на склона, имаше дълбока падина. Следите, макар че понякога едва се забелязваха върху голия камък, отведоха Дризт и Гуенивар до тази пещера, където без съмнение живееше чудовището, изклало фермерското семейство.

Мрачният елф отново се зачуди дали трябва да отмъсти за смъртта на хората. Искаше му се да използва по-цивилизовани методи за възмездие, да предаде този звяр на законен съд, но нима имаше такава възможност? Нямаше към кого да се обърне, нито пък можеше да отиде при хората в града и да им разкаже за подозренията си. Снишен в храстите, Дризт отново си помисли за бедното фермерско семейство, за пепеляворусото момченце, за хубавото момиче, почти превърнало се в жена, и за младия мъж, който бе обезвредил на полянката с боровинките през онзи ден. Мрачният елф едва успяваше да контролира дишането си. В дивата пустош на Подземния мрак понякога не можеше да устои на инстинктите си, на животинските си пориви. Поддаваше се на една по-тъмна страна от себе си, която се биеше с невиждана жестокост и сееше смърт. Дризт усещаше, че тази същност отново се надига в душата му. Отначало се опита да потисне яростта си, но после си припомни уроците, които беше научил. Тази мрачна същност също бе част от него, тя му беше нужна, за да оцелява и като цяло не беше зла.

Беше му необходима.

Въпреки това, Дризт разбираше неизгодното си положение в тази ситуация. Нямаше никаква представа с какви чудовища може да се сблъска, нито пък колко на брой са те. От пещерата се чуваха гласове на гоблини, но кръвопролитието в къщата на фермерите показваше, че е замесено нещо много по-силно и ужасно.

Разумът на Дризт му подсказваше да изчака и да наблюдава пещерата, за да научи нещо повече за враговете си, но в следващия миг елфът отново си припомни видяното в къщата на фермерите и забрави за него и за предпазливостта.

С ятагана си в една ръка и кинжала на куиклинга в другата, Дризт се заизкачва по каменистия хълм. Когато наближи входа на пещерата, мрачният елф не забави крачка, а просто разсече храстите и влезе вътре.

Гуенивар се поколеба и не го последва, стоеше отдалеч и го наблюдаваше, объркана от постъпката на мрачния елф.

Тифанис усети хладният полъх галещ лицето му и за миг си помисли, че сънува нещо хубаво, ала изведнъж се отърси от тази илюзия. Осъзна, че лети към земята с ужасна скорост и скоро ще се разбие. За щастие не беше далеч от стената на урвата. Той замърда енергично с ръце и крака, докато не започна да издава жужащия звук, и да дере и рита по каменната стена в опити да забави падането си. Междувременно започна да прави и заклинание за левитация, единственото нещо, с което може би щеше да успее да се спаси.