Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Изминаха няколко мъчителни секунди преди куиклингът да усети тялото си олекотено от магията, но въпреки това не можа да спре да пада. Той се удари тежко в земята, но нараняванията му не бяха сериозни.

Тифанис се изправи сравнително бавно и се изтупа от прахта. Първото нещо, за което си помисли бе, че трябва да се върне в пещерата и да предупреди Улгулу за приближаващия се мрачен елф, но после се разколеба. Не можеше да използва левитацията, за да се издигне до пещерата навреме и да предупреди баргеста, а единственият път, извеждащ от тази урва бе именно пътеката, по която се изкачваше мрачния елф.

Тифанис не искаше да го среща отново.

Улгулу дори не се бе постарал да прикрие следите си. Мрачният елф отговаряше на нуждите на баргеста и сега огромното чудовище възнамеряваше да си направи угощение с него. Жизнените му сили бяха достатъчни, за да го направят силен и могъщ, достатъчно зрял, за да се върне в Геена.

Гоблините-пазачи не се изненадаха, когато Дризт влезе в пещерата. Господарят ги бе предупредил, че го очаква и им бе заповядал да го задържат в преддверието, докато той дойде и го приеме в залата за срещи. Когато Дризт се приближи, пазачите изведнъж прекъснаха разговора си, кръстосаха копия пред завесата и важно изпъчиха мършавите си гърди, безразсъдно изпълнявайки заповедите му.

— Нямаш право да влизаш… — започна един от тях, но в този момент, ятаганът на мрачния елф изсвистя, двамата гоблини се олюляха и паднаха на земята, стиснали прерязаните си гърла.

Копията им вече не можеха да му попречат и Дризт, без да се поколебае, премина зад завесата.

В средата на стаята със скръстени ръце стоеше врагът му. Беше огромен. Кожата му беше аленочервена, а на лицето му бе изписана злобна, самодоволна усмивка.

Дризт се прицели, хвърли кинжала и се спусна след него. И това спаси живота на мрачния елф. Когато кинжалът премина през образа на чудовището, без да го нарани, той осъзна капана, но не можа да забави скоростта си. Ятаганът се вряза в тялото на звяра, но не разкъса нищо материално.

Истинският баргест се намираше зад каменния трон в дъното на залата. Кемфана бе използвал една от магиите си, за да прати илюзорния си образ в средата на стаята и да задържи мрачния елф.

Инстинктите на Дризт веднага му подсказаха, че е бил изигран. Чудовището, с което се бе сблъскал, не беше истинско, а бе просто видение, целящо да го задържи в средата на стаята — уязвим и без прикритие.

Залата беше почти празна, наоколо нямаше нищо, където можеше да се скрие.

Улгулу, който с помощта на левитация, се рееше над главата на Дризт, бързо започна да се спусна надолу и се приземи точно зад него. Планът беше отличен. Жертвата беше точно на мястото си.

Ала рефлексите и мускулите на младия До’Урден бяха тренирани до пълно бойно съвършенство и той усети присъствието на огромния баргест. Точно в мига, в който Улгулу нанесе своя удар, Дризт се хвърли напред към илюзорния образ. Огромната ръка на чудовището успя да сграбчи само косата на елфа, но и това едва не откъсна главата му.

Докато се хвърляше напред Дризт успя да извърти тялото си наполовина, претърколи се на крака и се изправи лице в лице с Улгулу. Чудовището изглеждаше много по-голямо дори от образа си, но не разколеба разяреният мрачен елф. Като изпъната струна Дризт се хвърли към баргеста. Докато Улгулу се съвземе от неочаквания си пропуск, ятаганът на елфа го бе пронизал три пъти в корема и бе успял да направи малък прорез под брадичката му.

Баргестът изрева от ярост, но въпреки това не беше наранен сериозно. Елфическото острие на Дризт бе започнало да губи магията си, откакто бе дошъл на Повърхността, а само магическите оръжия — като ноктите и зъбите на Гуенивар, можеха да наранят същество, родено в разломите на Геена.

Огромната пантера се приземи върху тила на Улгулу с такава сила, че повали по очи огромния баргест. Звярът никога през живота си не бе усещал толкава силна болка, както когато Гуенивар впи ноктите си в черепа му.

Дризт се приближи към приятелката си, за да й помогне, когато от дъното на залата се чу шумолене. Разгневеният Кемфана изскочи от скривалището си и с мощен рев се спусна напред.

Сега беше ред на Дризт да използва малко магия. Той спусна кълбо от мрак на пътя на аленочервения баргест, после сам се хвърли в него и застана на ръце и крака. Кемфана не можа да забави скоростта си. С рев той потъна в кълбото мрак и се препъна в свития Дризт.