Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Преди да тръгне по следата на убиеца, Дризт взе две предпазни мерки. Първо се прокрадна в двора на фермата, зад къщата, където хората държаха един счупен плуг. Стоманеното острие беше тежко, но решителният елф го повдигна и го отнесе със себе си, без да се замисли за неудобството от товара. После повика Гуенивар. Веднага щом пантерата се появи и забеляза напрегнатото изражение на господаря си, тя се сниши на земята и задебна тревожно. Котката го познаваше от дълго време, познаваше и лицето му, и можеше да разбере кога ги чака битка.

Още преди зазоряване двамата приятели поеха на път. Гуенивар бързо надуши пресните следи на Улгулу, както се бе надявал огромният баргест. Движеха се бавно, Дризт изоставаше заради плуга, но не спираше. А веднага щом чу познатото жужене в далечината, мрачният елф разбра, че е постъпил правилно като е взел тежкия предмет.

Въпреки всичко, сутринта премина без произшествия. Следата отведе двамата приятели до дъното на една клисура и до основата на висока и остра скала. Дризт се уплаши, че ще му се наложи да остави плуга, за да се покатери по нея, но после забеляза малка, тясна пътека виеща се нагоре по каменната стена. Стръмната пътека изглеждаше гладка докато криволичеше покрай отвесните скали на урвата, покрай острите й, опасни завои. Дризт искаше да използва този път като предимство, затова изпрати Гуенивар напред и тръгна сам. Чувстваше се уязвим, а трябваше да влачи плуга нагоре по опасната и стръмна пътека. Но това не успя да погаси бушуващите пламъци в лилавите му очи. Те горяха силно под ниско нахлупената качулка на големия му гнолски плащ. Щом се почувстваше неспокоен от дълбоката клисура, простираща се отвъд пътеката, мрачният елф трябваше само да си припомни фермерите.

Не след дълго, от по-ниската част на пътеката долетя познатия жужащ звук. Дризт само се усмихна — беше се надявал да го чуе.

Жуженето се приближаваше бързо. Мрачният елф се притисна плътно до стената на урвата, извади ятагана си и внимателно засече времето, за което ще го настигне духът. Измина само миг и Тифанис се озова край елфа. Малкият кинжал на куиклинга се стрелкаше и опитваше да намери пролука в защитата на Дризт. Изведнъж Тифанис изчезна нагоре по пътеката, а мрачният елф остана с рана в рамото.

Дризт огледа раната и кимна мрачно. Трябваше да приеме това дребно безпокойство, знаеше, че не може да отблъсне ослепителната атака на злия дух, но знаеше и, че за да постигне победата си трябваше да позволи на противника си да нанесе първия удар. Някъде напред, на по-високата част от пътеката, се разнесе рев и накара Дризт да застане нащрек. Гуенивар бе срещнала духа и със светкавично бързите си лапи, толкова бързи, колкото и острието на куиклинга, без съмнения бе успяла да го върне назад.

Мрачният елф отново долепи гръб до стената, пресмятайки за колко време ще се приближи жужащото същество. Веднага щом то се появи зад ъгъла, Дризт изскочи на тясната пътека приготвил ятагана си за бой. Другата му ръка почти не се виждаше — тя стискаше здраво стоманения плуг и чакаше удобния момент да прегради пътя на куиклинга.

Бързият дух се втурна към стената. Той успяваше да избегне ятагана на Дризт с лекота, но беше толкова съсредоточен върху целта си, че дори не забеляза другата ръка на елфа.

Дризт едва успяваше да различи движенията на съществото, толкова бързо бе то, но с едно внезапно „Бам“ куиклингът се удари с все сила в стоманения плуг и по ръката на елфа се разнесоха резки вибрации. Дризт се усмихна самодоволно, остави инструмента да се изплъзне от ръката му, сграбчи за гърлото загубилото съзнание същество и го притисна към земята. Гуенивар се появи от ъгъла точно в мига, в който куиклингът разтърси глава, за да се съвземе, а дългите му, заострени уши почти захлупваха лицето му при всяко движение.

— Какво създание си ти? — попита Дризт на езика на гоблините, който му бе помогнал да установи контакт с бандата на гнолите. Мрачният елф се изненада, когато видя, че съществото го разбира, но не можа да проумее нищо от бързия писклив и неразбираем отговор, който получи. Дризт разтърси духа, за да го накара да млъкне, после изрева.

— Говори бавно и ясно! Как се казваш?

— Тифанис — отвърна възмутено куиклингът. Той можеше да движи краката си по сто пъти в секунда, но сега, когато висеше издигнат във въздуха, те не можеха да му помогнат. Той погледна надолу и се загледа в малкия си кинжал, захвърлен до плуга, ала Дризт го разтърси, заплаши го с ятагана си и попита: