Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Мензоберанзан — добави елфът и се засмя.

Леко смутен, Белвар прочисти гърлото си и се обърна към чудовището.

— Значи ти някога си бил печ… — каза той. Имаше нужда да чуе цялото обяснение на ситуацията в едно-единствено изречение. — После някакъв магьосник те е превърнал в клюнесто изчадие, така ли?

— Истина — отвърна създанието. — Печ няма вече.

— Къде са другарите ти? — попита гномът. — От това, което съм чул за народа ти, знам, че печ рядко пътуват сами.

— М-м-мъртви. Зъл м-м…

— Човек — магьосник? — попита Дризт.

Създанието закима развълнувано с огромната си човка.

— Да, чу-човек.

— И магьосникът те остави да се мъчиш сам, превърнат в клюнесто изчадие — заключи Белвар. Той и Дризт си размениха дълги и измъчени погледи, после елфът се отмести и позволи на клетото създание да се изправи.

— И-и-искам да ме убиете — каза то, приседна на земята и погледна ръцете си с отвращение. — Ск-к-ка-лите, скалите… изгубени са за мен.

В отговор Белвар вдигна изкуствените си ръце.

— И аз така си мислех някога — увери го той. — Ти си жив, пък и вече не си сам. Ела с нас. Ще те заведем при езерото и там ще можем да си поговорим повече.

Клюнестото изчадие се съгласи и с много усилия започна да повдига тежкото си тяло от пода. Твърдата му черупка застърга по камъка и Белвар използва възможността да прошепне на Дризт:

— Не прибирай оръжията си!

Най-накрая съществото се изправи, погледна ги от десетте си фута височина и мрачният елф не възрази на предупреждението на своя приятел.

Дълги часове клюнестото изчадие им разказваше премеждията си. Толкова вълнуващо, колкото и историите му, беше привикването на създанието към употребата на езика. Този факт, пък и разказите за живота му като печ, преминал в почти непрестанно, свято копаене и оформяне на камъка, убедиха Белвар и Дризт, че думите на това особено същество са истина.

— Х-хубаво е, че отново мога да говоря, въпреки, че не го правя на собствения си език — каза не след дълго то. — Сякаш отново съм намерил част от себе си, от онова, което бях някога.

Наскоро Дризт беше преживял същото — мрачният елф се чувстваше съпричастен към думите на това създание.

— Откога си така? — попита го Белвар.

Съществото повдигна рамене, огромните му гърди и рамене изтракаха при движението.

— Седмици, м-месеци. Не мога да си спомня. Загубил съм представа за времето.

Дризт хвана лицето си в ръце и въздъхна дълбоко. Искрено съчувстваше на съществото. Знаеше какво е да се чувстваш толкова изгубен и сам в пустошта на Подземния мрак. Познаваше мрачната реалност на тази съдба. Белвар лекичко го потупа по рамото, после отново се обърна към клюнестото изчадие.

— Къде отиваш сега? Или откъде идваш?

— Преследвам м-м-м — отвърна то, но не можа да произнесе последната дума, сякаш самото споменаване на злия магьосник му причиняваше ужасна болка. — Но съм загубил толкова много. Толкова лесно щях да го открия, ако си бях печ. Камъните щяха да ми кажат къде да го търся, но вече не мога да разговарям с тях. — Чудовището се изправи бавно и решително заяви: — Ще вървя. Не сте в безопасност с мен.

Изведнъж Дризт се възпротиви:

— Напротив, ще останеш — думите му звучаха така, сякаш елфът не търпеше никакви възражения.

— Не мога да се контролирам — започна да обяснява съществото.

— Не се безпокой — добави Белвар и посочи към вратата на високите скали. — Ние живеем там горе, а вратичката е прекалено малка, за да минеш през нея. Тук ще си починеш, докато всички решим какво ще правим.

Клюнестото изчадие беше изтощено, а и думите на възрастния свиърфнебъл звучаха приемливо. То се отпусна тежко на каменния под и се сви, доколкото му позволяваше закръгленото тяло. Дризт и Белвар си тръгнаха и на всяка крачка се обръщаха, за да зърнат отново новия си другар.

— Трак — сепна се изведнъж Белвар й спря. Мрачният елф направи същото, а странното същество се обърна и погледна гнома, разбрало, че думата му е насочена към него.

— Ще те наричаме така, ако не възразяваш — поясни възрастният свиърфнебъл. — Трак.

— Подходящо име — отбеляза Дризт.

— Х-хубаво е — съгласи се клюнестото изчадие, но вътрешно му се искаше да може да си спомни истинското си име на печ. Името, което звучеше като гладка скала, търкаляща се по стръмен коридор; името, което с ехото на всяка своя сричка шептеше молитви на камъка.

Когато с Белвар влязоха в малката пещера, Дризт промълви:

— Ще разширим вратата. Така Трак ще може да влиза и да си почива при нас на спокойствие.