Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт хукна надолу по криволичещия коридор, водейки се от монотонния звук.

— Трак! — повика го меко той, когато видя клюнестото изчадие.

Създанието се обърна, погледна приближаващия се мрачен елф и насочи острите си нокти към него, сякаш се готвеше да го нападне. От човката на чудовището се разнесе съскащо ръмжене. Само секунди по-късно Трак разбра какво прави и престана мигновено.

— Докога ще блъскаш така по скалите? — попита го Дризт и се престори, че не е видял заплашителната поза на Трак. — Намираме се в пустошта на Подземния мрак, приятелю, и не искаме неканени гости. Шумът, който вдигаш, ги привлича.

Създанието сведе огромната си глава.

— Не биваше да идвате с мен — каза то. — Аз не м-мога… Много неща ще се случат, аз не мога да ги к-контролирам.

Дризт се повдигна на пръсти и положи ръката си на рамото на Трак.

— Аз съм виновен — каза той, разбрал за какво говори клетото същество. То се извиняваше, че го е заплашило. — Не трябваше да тръгваме в различни посоки — продължи Дризт. — Трябваше да те предупредя, че идвам, не трябваше да те стряскам. Дори и да се наложи да търсим по-дълго, ще тръгнем всички заедно, а Белвар и аз ще ти помогнем да се контролираш.

Клюнестото лице на Трак се озари.

— Толкова д-добре се чувствам, когато тропам п-по камъка — заяви съществото и удари с нокът по скалата, сякаш за да опресни паметта си. Гласът и погледът му ставаха все по-отдалечени, когато се пренесе в спомените си от живота, който му бе отнет от магьосника, в миналото, изпълнено с разговори с безценния камък, прекарано в тупкане по скалите и в оформянето им.

— Отново ще се превърнеш в печ — обеща му Дризт.

Белвар идваше от края на тунела и чу думите на своя приятел, но не беше много сигурен, че желанието на всички ще се сбъдне. Повече от седмица обикаляха из тунелите, но от магьосника нямаше и следа. Възрастният свиърфнебъл се успокояваше от факта, че до този момент Трак успяваше да запази част от истинската си същност на печ, без да си позволява да се превърне в чудовище. Само преди няколко седмици Белвар бе наблюдавал същата промяна в Дризт и въпреки това, под борещата се за оцеляване същност, бе открил най-добрия си приятел.

Но възрастният свиърфнебъл не искаше да се самозаблуждава, че същото ще се получи и с Трак. Клетото същество дължеше състоянието си на могъща магия и дори най-силното приятелство не можеше да предотврати последствията от нея. Срещата на Трак с Дризт и Белвар му бе помогнала да отложи за малко, но само за малко, неизбежната си, трагична участ.

Още няколко дни тримата другари обикаляха из тунелите на Подземния мрак, ала търсенето им остана безрезултатно. Същността на Трак още не се бе променила, но дори елфът, който бе напуснал пещерата край езерото с такава надежда, сега усещаше тежестта на неизбежното.

Белвар и Дризт тъкмо бяха започнали да обсъждат завръщането им у дома, когато съзряха една не много голяма пещера, чийто под бе обсипан с каменни отломки от неотдавна срутилия се таван.

— Магьосникът! Бил е тук! — извика Трак, вдигна един огромен камък и без да се замисля го запрати към най-отдалечената стена, където той се разби на още по-малки късчета. — Бил е тук!

Клюнестото изчадие започна да тича наоколо като обезумяло, разбиваше камъните и мяташе скалите все по-необуздано.

— Откъде знаеш? — попита Белвар, за да укроти гнева на новия си приятел.

Трак посочи към тавана.

— Той е сторил това. М-м-м… той го е направил!

Дризт и Белвар се спогледаха притеснени. Таванът на пещерата беше разрушен — в средата му зееше огромна дупка. Ако това разрушение беше причинено от магия, то тя трябваше да е била много могъща!

— Магьосникът ли е виновен за всичко това? — попита Белвар и за пореден път направи онази коравосърдечна физиономия, която дълго бе упражнявал в предишните си разговори с Дризт.

— Неговата к-к-кула — отвърна Трак и хукна из пещерата, за да разбере накъде е тръгнал магьосникът.

Дризт и Белвар го гледаха недоумяващи. Най-накрая клюнестото създание се обърна към тях и разбра объркването им.

— М-м-м…

— Магьосникът — помогна му гномът — вече започваше да губи търпението си.

Трак не се обиди от забележката, дори се чувстваше благодарен.

— М-магьосникът има кула — опита се да обясни развълнуваното същество, — огромна желязна кула, и я носи навсякъде със себе си. Разполага я там, където му е удобно — Трак погледна към останките от тавана. — Дори и да не пасва.