Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Воден от тракащите звуци, Дризт откри с лекота местоположението на чудовищата. Внимателно и съвсем безшумно, следван плътно от Белвар, елфът подбираше пътя им в тунелите.

Свиха в последния коридор. В един по-широк участък на тунела стоеше едно от изчадията и с все сила забиваше огромните си нокти в стената, сякаш миньор-свиърфнебъл копаеше с кирката си.

Дризт дръпна Белвар назад и го увери, че сам ще убие чудовището по-лесно. Трябваше само да се прокрадне зад него без то да го забележи. Гномът се съгласи, но запази позицията си. Щеше да се притече на помощ на елфа веднага щом се наложеше.

Захласнато в играта си, клюнестото изчадие нито чу, нито видя приближаващия се мрачен елф. Дризт застана точно зад гърба на чудовището и затърси най-лесния и бърз начин да го унищожи. Видя само една мъничка пролука в костната му черупка — процеп между гръдната броня на създанието и широкия му врат. Но да го промуши там с ятагана си можеше да се окаже трудно — клюнестото изчадие беше високо почти десет фута.

Но ловецът намери решение. Той се нахвърли върху чудовището, блъсна го в коленете с цялата си сила и заби ятаганите си между краката му.

Създанието загуби равновесие и започна да пада. Бърз като див звяр, Дризт се претърколи настрана, скочи върху падналото на земята чудовище и издигна и двата си ятагана над процепа в бронята му. Можеше да го убие веднага, можеше да забие остриетата, но мрачният елф видя нещо… може би ужас… в погледа на клюнестото изчадие и това му попречи. Той освободи съзнанието си от контрола на ловеца, успя да овладее ръцете си и се поколеба. Този кратък миг му бе достатъчен. За най-голяма изненада на Дризт от човката на чудовището на чист и правилен елфически език се отрониха думите:

— Моля те, не… ме… убивай…

Ятаганите бавно се отдръпнаха от врата на клюнестото изчадие.

— Не съм… това, което… из-изглеждам — опита се да обясни то, но речта му се накъсваше. С всяка следваща дума, създанието сякаш попривикна и започна да говори все по-лесно: — Аз съм… печ.

— Печ? — зяпна учудено Белвар и се приближи до Дризт.

С явно объркване, гномът погледна плененото чудовище.

— Малко си голям за печ — отбеляза гномът.

Дризт изгледа говорещото създание, после своя приятел. Искаше някой да му обясни какво става; за пръв път чуваше тази особена дума.

— Наричат ги деца на камъка — поясни възрастният свиърфнебъл. — Малки, странни същества. Корави като камъка и живеещи само с една-единствена цел — да го обработват.

— Напомнят на свиърфнеблите — отвърна Дризт.

Белвар помълча за кратко. Чудеше се как да приеме думите на приятеля си — като обида или като комплимент. Гномът не можа да реши и предпазливо продължи:

— Наоколо няма много от тях — от тези печ. Още по-малко пък приличат на него — Белвар изгледа с подозрение клюнестото изчадие, после погледна към Дризт и в очите му се четеше предупреждение — съветваше го да държи ятаганите си в готовност.

— Печ… няма вече — запелтечи създанието, а в гърления му глас звучеше искрено разкаяние. — Печ няма вече.

— Как се казваш? — попита Дризт, търсейки нещо, което да му подскаже каква е истината.

Клюнестото изчадие помисли за миг, после безпомощно поклати огромната си глава.

— Печ… н-няма вече — повтори то и съвсем съзнателно обърна клюнестата си глава настрани, разкривайки процепа в бронята си. Подканяше Дризт да го убие.

— Не можеш ли да си спомниш как се казваш? — попита мрачният елф. Не бързаше да убива това създание, но то нито помръдна, нито проговори. Дризт се обърна към Белвар за съвет, но възрастният свиърфнебъл само повдигна рамене.

— Какво се е случило? Трябва да ми кажеш какво ти се е случило? — продължи елфът.

— М-м-м — опита се да отговори злощастното същество. — М-ма… магьосник. Зъл магьосник.

Дризт познаваше донякъде изкуството на магията и знаеше колко безскрупулни бяха тези, които я използваха. Досети се какво може да се е случило със странното създание и започна да му вярва.

— Значи магьосник те е превърнал в това, което си сега? — попита той, макар че вече знаеше отговора. С Белвар се спогледаха учудени. — Чувал съм, че се правят такива заклинания.

— Аз също — съгласи се гномът. — Магга каммара, мрачни елфе, виждал съм магьосниците от Блингденстоун. Те използваха подобна магия, когато трябваше да проникнем в… — изведнъж възрастният свиърфнебъл замълча, припомняйки си произхода на Дризт.