Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Внимавай, мрачни елфе — прошепна Белвар, докато човекът продължаваше да се ядосва. — Магьосник е, убеден съм, при това доста подозрителен дори и за човек.

— Или може би двама мрачен елф и гном страхува се от мен? — заговори странникът сякаш повече на себе си, отколкото на двамата новодошли. — Да, разбира се. Те знаят, че аз — Бристър Фендълстик — съм решил да завзема тунелите на Подземния мрак и са обединили силите си, за да ми попречат! Да, да, точно така, колко са жалки!

— И преди съм се бил с магьосници — прошепна на Белвар Дризт. — Да се надяваме, че ще успокоим този, преди да ни е нападнал. Каквото и да става, нямам желание да се връщам там, откъдето дойдохме.

Възрастният свиърфнебъл кимна мрачно в съгласие и елфът отново се обърна към човека.

— Пък може и да го убедя да ни пусне — прошепна Дризт.

Магьосникът затрепери така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Прекрасно! — изпищя той. — Стоите тук тогава!

Мрачният елф осъзна, че човекът е останал с погрешни впечатления и направи крачка напред. Искаше да се приближи, преди двукракото създание да е пуснало мълниите си.

Но магьосникът знаеше как да оцелява в земите на Подземния мрак; беше взел мерки за защита много преди да се появят тези две същества. Бристър размаха ръце и промълви една-единствена неразбираема дума. Пръстенът на ръката му силно заблестя и от него излезе огромно огнено кълбо, което застана във въздуха между човека и неканените същества.

— Добър дошли в мой дом, тогава! Поиграйте си с това! — изкрещя победоносно магьосникът, щракна с пръсти и изчезна.

Дризт и Белвар усетиха как огненото кълбо започва да се насища с експлозивна енергия.

— Бягай! — изкрещя възрастният свиърфнебъл и хукна да бяга. В Блингденстоун голяма част от магиите бяха просто илюзии, предназначени за заблуда и самозащита. Но в Мензоберанзан, където Дризт бе обучаван в изкуството на магията, заклинанията бяха предназначени главно за нападение. Мрачният елф знаеше каква магия бе направил магьосникът; знаеше, че бягството няма да ги спаси в тези тесни и ниски коридори.

— Не! — изкрещя Дризт, сграбчи Белвар за кожената куртка, дръпна го назад и го обърна към искрящото огнено кълбо. Гномът знаеше, че може да се довери на своя приятел и се затича след него. Веднага щом откъсна очи от пламналата сфера във въздуха, възрастният свиърфнебъл се досети какво бе намислил мрачният елф. Дризт се бе втурнал към потока.

Двамата приятели скочиха във водата и се удариха в камъните на дъното, в мига, в който кълбовидната мълния избухна.

Минута по-късно те се изправиха в изпаряващата се вода, а от задната част на дрехите им се виеха тънки струйки дим. Изворчето се бе оказало доста плитко и двамата не бяха успели да се потопят целите. Те кашляха и се опитваха да си поемат дъх — пламъците бяха погълнали голяма част от кислорода в пещерата, а топлината, която се отделяше от нагретите скали ги заливаше на талази.

— Човеци — мрачно промърмори Белвар, измъкна се от водата и силно се разтърси. Дризт излезе след него, не се удържа и започна да се смее, ала на лукавия гном никак не му беше до шеги.

— Магьосникът може да е наоколо — припомни на мрачния елф той.

Развеселеният До’Урден изведнъж се сниши на пода и нервно се заоглежда.

Двамата спътници веднага побързаха да се отдалечат от мястото.

Няколко дни по-късно приятелите погледнаха от една висока скала и пред тях се разкри просторна пещера, в средата на която се намираше голямо подземно езеро.

— Най-сетне — дом! — извика Белвар Дисенгалп.

Зад тях имаше друга пещера, която представляваше сбор от три отделни ниши с един малък отвор, който можеше лесно да се охранява.

Дризт се покатери десет стъпки по-нагоре, до най-високата скала, и застана до своя приятел свиърфнебъл.

— Възможно е — съгласи се колебливо елфът. — Макар че оставихме магьосника само на няколко дни път от тук…

— Забрави за човека — изръмжа Белвар и погледна към дупката от изгорено в любимата си куртка.

— Пък и не ми е много приятно, когато знам, че на прага на дома ми ме очаква такова огромно езеро — продължи Дризт.

— Пълно е с риба — възрази упоритият свиърфнебъл. — И с мъхове и водорасли, който ще ни засищат. А и водата изглежда чиста!

— Но такъв оазис ще привлича неканените гости като магнит — заяви Дризт. — Опасявам се, че тук няма да намерим спокойствие.

Гномът плъзна погледа си надолу по гладката скала до самия под на пещерата.