Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт разтърси гъстата си бяла коса, опитвайки се да отмахне от себе си и последните следи от ловеца. Помисли си колко глупаво бе постъпил — да започне битката с птицеподобните хора по такъв начин — с плоското на остриетата си. Ако инстинктите му не се бяха събудили, ако не беше разбрал, че Гуенивар е паднала в езерото, той и Белвар можеха да не се измъкнат живи от пещерата.

Припомнил си това, което бе предизвикало гнева му, мрачният елф се сепна изведнъж и погледна към приятеля си:

— Статуетката! — извика той. — У теб е.

Белвар извади черния предмет от джоба си.

— Магга каммара! — извика уплашено той. — Ами ако Гуенивар е ранена? Ако киселината й е навредила по някакъв начин… дали е могла да се прибере в измерението си?

Дризт взе фигурката и я огледа с треперещи ръце. Поуспокои се едва, когато видя, че гладката й повърхност не е повредена. Знаеше, че трябва да изчака, преди да повика Гуенивар, защото ако пантерата беше ранена, със сигурност щеше да се възстанови много по-бързо, ако останеше в родното си измерение. Но елфът не можеше да чака повече, трябваше да научи какво се е случило с любимата му котка. Той положи статуетката на земята и нежно повика пантерата.

Двамата приятели въздъхнаха едновременно, когато тънката мъгла започна да се вие около фигурката. Белвар извади вълшебната си брошка, за да може да огледа по-добре котката.

Пред очите им се разкри ужасяваща гледка. Вярната пантера се бе отзовала покорно на призива на своя господар, но веднага щом я зърна, елфът разбра, че не е трябвало да я вика, докато раните й не зараснат. Черната копринена козина на Гуенивар бе обгорена, на много места дори се беше свалила. Гладките й мускули висяха разкъсани и обгорени до кокал, а едното око на злощастното животно стоеше затворено и изглеждаше ужасно зле.

Залитайки, пантерата тръгна към Дризт, но мрачният елф се затича към нея, падна на колене и нежно обви с ръце шията на голямата котка.

— Гуен — прошепна той.

— Дали ще се оправи? — с тих, трепещ глас попита Белвар.

Дризт поклати глава. В действителност, не знаеше много за пантерата, освен това, което тя сама му бе показала. И преди я бе виждал ранена, но никога толкова сериозно. Сега можеше само да се надява, че магическите й качества ще й помогнат да се възстанови напълно.

— Върни се у дома — каза Дризт. — Почини си и се оправяй, приятелко моя. Ще се видим след няколко дни.

— Дали не бихме могли да й помогнем още сега? — попита Белвар.

Елфът знаеше, че няма какво да сторят.

— Гуенивар ще се възстанови. Трябва да си почине — обясни той, след като котката изчезна в мъглата. — Не можем да направим нищо за нея. Тя е от друго измерение. Когато е тук, в нашия свят, всяка минута отнема от силите й.

Пантерата си отиде и на земята остана само фигурката. Дризт я вдигна и дълго я разглежда, преди да посмее да я прибере в джоба си.

Двата меча направиха завивките на пух и прах, удряха и късаха, докато накрая одеялото заприлича на дрипав парцал. Закнафейн се загледа в сребърните монети на пода. Измамата бе прекалено очебийна, но лагерът и мисълта, че Дризт може да се върне там, бяха задържали зомбито няколко дни.

Дризт До’Урден си беше отишъл. Костваше му много да обяви новината, че елфът е напуснал района на Блингденстоун. Неживото създание спря и се замисли над новата информация. Необходимостта от размислите, от проникването в разума на Закнафейн, това по-високо ниво, подчинено не само на инстинктите, несъмнено поставяше мъртвото създание в конфликт с неговия дух, хванат в капан в собственото му тяло.

В преддверието на големия параклис матрона Малис До’Урден усети колебанието на своето творение. При Зин-Карла контролът, който трябваше да се упражни върху зомбито беше задължение единствено на матроната — майка, дарена със заклинанието от Кралицата на Паяците. Малис трябваше да се труди здраво, за да изпълни поставената й задача. Трябваше непрекъснато да пее молитви и да прави заклинания, за да прониква в съзнанието на мъртвеца и да блокира емоциите и мислите на Закнафейн До’Урден.

Неживото създание залитна, когато усети намесата на чужда воля — тази на матрона Малис — но не се възпротиви. Само след секунда то вече оглеждаше малката пещера, оборудвана като лагер от Дризт и някакво друго същество — най-вероятно лукав гном. Бяха си тръгнали — може би преди няколко седмици — и без съмнение бяха бързали да се отдалечат от Блингденстоун.