Брандън Сандърсън - Последната империя

„Търси някого, на когото да си го изкара — помисли си Вин. — Винаги е нервен преди работа“. Вдигна очи към него и облиза кръвта по устните си. Изглежда, бе показала с нещо увереността си, защото той я стрелна с поглед и за миг лицето му потъмня. Вдигна ръка, сякаш се готвеше да я удари пак.

Вин използва частица от Късмета.

Взе само трохичка, останалото й трябваше за предстоящата работа. Насочи Късмета към Кеймън, за да го успокои. Главатарят застина — не беше усетил докосването на Вин, но изпитваше ефекта му. Постоя така няколко секунди, после въздъхна, обърна се и отпусна ръка.

Докато Кеймън се отдалечаваше, Вин избърса кръвта от устните си. Главатарят изглеждаше наистина убедително в костюм на благородник. Досега не беше виждала толкова скъп костюм — снежнобяла риза под тъмнозелена жилетка с гравирани златни копчета. Дълъг черен сюртук по последна мода и шапка в същия цвят. На ръцете му проблясваха пръстени и дори носеше фехтоваческо бастунче. Кеймън наистина се бе справил отлично в опита да заприлича на благородник — когато трябваше да се играе роля, малцина крадци можеха да се сравняват по компетентност с него. Ако можеше само да овладее буйния си нрав…

Стаята обаче не беше толкова впечатляваща. Докато Вин се изправяше, Кеймън взе да се кара на останалите членове на шайката. Бяха наели малък апартамент на последния етаж на местния хотел. Не твърде луксозен, но тъкмо това беше идеята. Кеймън щеше да играе ролята на „лорд Джедуи“, провинциален благородник, сполетян от финансови затруднения и пристигнал в Лутадел, за да се сдобие с отчаяно лелеян договор.

Голямата стая бе преоборудвана в нещо като гостна — имаше масивно бюро за Кеймън и стени, украсени с евтини картини. Зад бюрото стояха двама души, облечени с униформи на лакеи — те щяха да са личната прислуга на Кеймън.

— Каква е тая гюрултия? — попита един мъж от прага. Беше висок, облечен със скромна сива риза и широки панталони, на пояса му бе закачена тънка сабя. Терън беше вторият главатар — предстоящата операция бе всъщност по негова идея. Беше повикал Кеймън за съдружник, трябваше му някой, който да изиграе ролята на лорд Джедуи, а всички знаеха, че Кеймън е най-добрият.

Кеймън вдигна глава.

— Ха? Гюрултия? Само дребен проблем с дисциплината. Не обръщай внимание, Терън. — Кеймън придружи думите си с небрежно махване на ръка — което само подчерта умението му да се претворява в ролята на истински аристократ. Беше толкова арогантен, сякаш принадлежеше към някоя от Големите къщи.

Терън присви очи. Вин се досещаше какво може да си мисли — питаше се дали ще е твърде рисковано да забие нож в тлъстия гръб на Кеймън, след като приключат с тази работа. Но след малко високият мъж отмести очи от Кеймън, погледна Вин и попита:

— Коя е тази?

— От моята банда.

— Мислех, че не ни трябват още хора.

— Да, но тя ми е нужна. Не й обръщай внимание. Моята част от операцията не е твоя грижа.

Терън огледа Вин и очевидно забеляза разкървавената й устна. Тя извърна очи, но усети, че той плъзва поглед по тялото й. Носеше семпла бяла риза с копчета и тесен клин. Едва ли бе особено примамлива — мършава, с детинско личице, сигурно не изглеждаше на повече от шестнайсет. Но някои мъже си падаха по такива жени.

Тя се зачуди дали да не използва малко от Късмета и върху него, но той вече се обръщаше.

— Принудителят скоро ще е тук — обяви Терън. — Готови ли сте?

Кеймън завъртя очи с досада и отпусна масивното си туловище в креслото.

— Всичко е подготвено, Терън. Остави ме на мира! Върни се стаята си и чакай.

Терън се намръщи, обърна се и излезе.

Вин огледа помещението, като обръщаше специално внимание на украсата, слугите и атмосферата. Накрая се доближи до бюрото на Кеймън. Главатарят ровеше в купчина документи и изглежда, се чудеше кои да постави отгоре.

— Кеймън — тихо каза Вин. — Прислугата е твърде лъскава.

Кеймън вдигна глава и смръщи вежди.

— Какви ги плещиш?

— Прислугата — повтори Вин почти шепнешком. — Нали лорд Джедуи трябваше да е разорен? Има скъпи дрехи, които са му останали отпреди, но не би могъл да си позволи и богато облечена прислуга. По-скоро ще използва скаа.

Кеймън я изгледа ядно, но се замисли. На външен вид нямаше голяма разлика между благородник и скаа. Слугите, които Кеймън бе избрал обаче, бяха облечени като дребни аристократи — имаха шарени жилетки и се държаха твърде уверено.

— Принудителят трябва да бъде убеден, че си на ръба на оцеляването — продължи Вин. — Повикай за прислуга няколко скаа.