Брандън Сандърсън - Последната империя

— Това би било сериозна грешка — посочи любезно Кеймън. — Ваша милост, позволете да бъда откровен. И двамата знаем, че споменатият договор е последна надежда за фамилията Джедуи. Сега, след като изгубихме сделката с Фаруан, не можем да си позволим вече да пращаме ладии до Лутадел. Без подкрепата на Министерството моята Къща ще бъде обречена.

— С такива доводи едва ли ще ме спечелите, ваше благородие — отвърна принудителят.

— Наистина ли? — попита Кеймън. — Задайте си въпроса, ваша милост, кой ще ви служи по-добре? Дали някоя Къща, която има десетки договори и трябва да дели вниманието си между тях, или такава, за която договорът с вас е последна надежда? Финансовият отдел едва ли ще намери по-подходящ партньор от някой, който е на ръба на отчаянието. Позволете на моите ладии да докарат служителите ви от север — и нека моите войници ги ескортират — и няма да останете разочаровани.

„Добре се справя“ — помисли Вин.

— Хм… разбирам — рече принудителят, изглеждаше замислен.

— Ваша милост, готов съм да ви предложа нов договор, с твърда цена от петдесет боксинга на курс. Вашите служители ще пътуват с пълни удобства и ще бъдат ескортирани навсякъде.

Принудителят отново вдигна вежди.

— Това е половината от официалната тарифа.

— Казах ви — потвърди Кеймън. — Положението ни е отчайващо. Моята Къща трябва да намери начин да държи ладиите на вода. Петдесет боксинга няма да ни осигурят печалба, но това едва ли има значение. Получим ли договор с Министерството, който да ни даде така желаната стабилност, ще можем да разчитаме и на други клиенти, за да си върнем приходите.

Лейрд се замисли наистина. Предложението бе толкова примамливо, че при други обстоятелства щеше да буди подозрения. Но Кеймън бе успял да представи драматичната картина на Къща на ръба на фалита. Терън, другият главатар, бе отделил пет години, за да създаде правдоподобна легенда, чийто кулминационен момент бе сега. Министерството не би си позволило да пропусне с лека ръка подобна възможност.

Лейрд несъмнено осъзнаваше всичко това. Стоманеното министерство не беше само юмрук на бюрокрацията, а и законна власт в Последната империя — нещо като благородническа къща, действаща за своя изгода. С колкото по-голямо богатство разполагаше, толкова по-голяма бе силата, която упражняваше върху другите министерства — и върху благородническите фамилии.

Но въпреки това Лейрд очевидно се колебаеше. Вин го четеше в очите му, долавяше добре познатата подозрителност. Изглежда, все пак нямаше да приеме предложението.

„Сега — помисли тя — идва моят ред“.

И Вин използва Късмета върху Лейрд. Пресегна се малко неуверено — без да е съвсем сигурна какво прави, нито дали може да го направи. Докосването й беше почти инстинктивно, тренирано през дългите години тайна практика. Беше едва десетгодишна, когато осъзна, че другите не могат като нея.

Притисна лекичко чувствата на Лейрд и се опита да ги укроти. Почти веднага подозрителността му намаля, също и страхът. Сега вече той бе почти покорен. Тревогите му се разсеяха и Вин забеляза в погледа му да се надига нарастващо вътрешно спокойствие.

И все пак неувереността му не бе изчезнала напълно. Вин натисна малко по-силно. Той завъртя глава и се поколеба, отвори уста да заговори — и тя го Тласна отново, използва в едно отчаяно усилие последните резерви Късмет.

— Е, добре — каза Лейрд след кратка пауза. — Ще запозная Съвета с новото предложение. Може би все още ще можем да постигнем съгласие.

Според Келсайър град Лутадел — седалището на лорд Владетеля — беше доста мрачно място. Повечето сгради бяха от камък, с керемидени покриви за богатите. Гушеха се една до друга и изглеждаха ниски, въпреки че повечето бяха поне триетажни.

Жилищните сгради и магазините не се отличаваха особено — това не беше място, където обитателите да се опитват да привличат внимание. Освен, разбира се, ако не принадлежаха към висшата аристокрация.

Разпръснати из града стърчаха десетина монолитни кули. Със сложна конструкция, покрити с редове заострени бойници и украсени с дълбоки арки, това бяха домовете на висшите благородници. Всъщност тъкмо те бяха отличителният знак на висшата аристокрация — всяко семейство, което можеше да си позволи строежа и поддръжката на такава Цитадела, несъмнено принадлежеше към Големите къщи.