Брандън Сандърсън - Героят на времето

Фатрен, водачът на армията, се придържаше близо до Елънд и той го наблюдаваше скришом. Фатрен бе управникът на този малък град и смъртта му би нанесла сериозен удар върху бойния дух на останалите. Заедно с още няколко войници те се нахвърлиха върху все още изненаданите колоси. Най-едрото чудовище надвишаваше единайсет стъпки и като на всички останали колоси с едри тела, кожата му бе изпъната и покрита с цепнатини. Колосите никога не преставаха да растат, но кожата им запазваше размера си. При по-младите висеше отпусната. При големите се изпъваше и цепеше.

Елънд разпали стомана, хвърли няколко монети пред себе си, Тласна ги, подсилвайки Тласъка с тежестта на тялото си, и ги запрати срещу колосите. Чудовищата бяха твърде силни, за да бъдат повалени от монети, но металните кръгчета щяха да ги наранят и отслабят.

Докато монетите хвърчаха напред, Елънд се хвърли срещу големия колос. Чудовището измъкна иззад гърба си огромен меч. Изглеждаше доволно от предстоящия двубой.

Колосът замахна пръв. Обсегът му бе огромен и Елънд бе принуден да отскочи назад — благодарение на пютриума се справи с невероятна бързина. Колосите бяха въоръжени с огромни мечове — толкова дебели и тежки, че приличаха на боздугани. Елънд не би могъл да отбие такъв удар дори с разпален пютриум: В добавка към това мечът — и колосът зад него — тежаха толкова много, че Елънд не би успял да избие оръжието дори с аломантичен Тласък. При Тласкането на стомана се изискваше баланс между тегло и сила. Ако Тласнеше някой по-тежък от себе си, самият Елънд щеше да бъде отхвърлен назад.

Ето защо Елънд трябваше да разчита на допълнителната бързина и гъвкавост, осигурявани от пютриума. Той отскочи встрани, приклекна и зачака подходяща възможност. Чудовището спря и го огледа мълчаливо, но не нападна. Все още не бе завладяно от характерната за колосите ярост в боя. „Как се озовах тук? — помисли Елънд за кой ли път. — Аз съм учен, а не воин“. Често му се случваше да се колебае в способността си да води другите.

Но също толкова често си казваше, че мисли твърде много. Скочи напред и замахна. Колосът, изглежда, очакваше точно това, защото се опита да стовари тежкото си оръжие върху главата му. Младият император се пресегна и Притегли меча на друг колос — с което почти го повали и това помогна на двама войници да го убият, и се размина на косъм с острието на огромния колос. Завъртя се, разпали пютриум и го нападна отстрани.

Мечът му разсече кожата над коляното на колоса, потъна в мускулите и го събори на земята. Вин често повтаряше, че аломантичната сила на Елънд е необичайно голяма. Елънд не знаеше дали е права — нямаше почти никакъв опит с аломантията, — но от мощния замах се олюля. Успя да се задържи на крака и с втори удар отсече главата на чудовището.

Близките войници го гледаха облещени. Бялата му униформа бе опръскана с ярка колоска кръв. Не за първи път. Елънд си пое дълбоко дъх и в същия миг от другия край на лагера долетяха нечовешки крясъци. Колосите се бяха разярили.

— Строй се! — извика Елънд. — Стойте плътно един до друг и се подгответе за атаката им!

Войниците се подчиниха неохотно. Не бяха толкова дисциплинирани, колкото професионалните воини, с които си беше имал работа, но въпреки това се справяха изненадващо добре. Елънд се огледа. Бяха успели да избият няколкостотин колоса — неочаквано постижение.

Но с това лесната част бе приключила.

— Стегнете се! — извика Елънд, докато войниците оформяха предната линия. — И продължавайте да се биете! Трябва да намалим броя им колкото се може по-бързо! Сега всичко зависи от това. Покажете им на какво сте способни!

Разпали месинг и Тласна чувствата им, за да прогони страха. Аломантът не можеше да контролира умовете на другите — не и човешките умове, — но можеше да окуражава чувства или да направи обратното. Също по мнение на Вин Елънд бе изключително умел в това, макар да бе придобил силата си наскоро, от място, за което подозираха, че е източникът на аломантията.

Под негово въздействие войниците видимо се съвзеха и уважението на Елънд към тези прости хорица се засили. Той подсилваше храбростта им и отнемаше от страха, но решимостта им си бе изцяло тяхна. Това бяха добри хора.

Ако имаха късмет, може би щеше да успее да ги спаси.

Колосите тръгнаха в атака. Както се надяваше, от тях се откъсна голяма група и се насочи към града. Някои войници се развикаха изплашено, но не посмяха да напуснат строя. Застанал в самия център на отбранителната линия, Елънд опита да Размири чувствата на най-близките колоси.