Брандън Сандърсън - Героят на времето

Нищо не последва. Чудовищата бяха невъзприемчиви към емоционална аломантия, особено ако вече бяха манипулирани от някой друг. Но Елънд знаеше, че успее ли да пробие тази невидима защита, ще се сдобие с пълен контрол над тях. Това обаче изискваше време, късмет и продължителна, неуморна борба.

И той я започна. Стоеше рамо до рамо с хората си, колосите косяха редицата им и настъпваха крачка по крачка, газеха труповете на убитите. Постепенно строят се огъна. Все повече разярени колоси се нахвърляха върху защитниците на града и бързо променяха баланса на силите. И оставаха невъзприемчиви към емоционалната аломантия на Елънд…

— Свършено е с нас! — извика Фатрен.

Елънд се обърна, изненадан, че градският управник все още е жив и до него. Бяха минали само петнайсет минути, откакто колосите се бяха разбеснели, но редицата вече показваше признаци, че ще се разпадне.

В небето се появи точка.

— Ти ни поведе на смърт! — продължаваше да вика Фатрен. Беше опръскан с кръв. — Защо?

Елънд вдигна ръка и посочи точката, която бързо се увеличаваше.

— Какво е това? — попита Фатрен насред хаоса на битката.

Елънд се усмихна.

— Първата от двете армии, които ви обещах.

Вин се спусна от небето сред въртележка от конски подкови, приземи се в самия център на армията и без да се забави нито миг, Тласна чифт конски подкови към извръщащия се към нея колос. Едната го удари в челото и го отметна назад, другата прелетя над главата му и уцели втори колос. Вин се завъртя, хвърли още две подкови и уцели един доста едър екземпляр и дребосъка зад него.

Разпали желязо, Придърпа подковата и я надяна на китката на едрия. Силата я Дръпна рязко към него, но и го събори. Огромният меч на чудовището тупна на земята в мига, когато Вин се приземи върху него. Тя се Тласна от падналия меч и се преметна във въздуха тъкмо когато друг колос замахваше към нея.

Извиси се на петнайсетина стъпки нагоре. Мечът я пропусна, но посече главата на стоящия наблизо колос. Чудовището, което го размахваше, изобщо не изглеждаше потресено от това, че е убило свой другар. Само вдигна глава и я изгледа с кървясалите си очи.

Вин Притегли падналия меч и той полетя към нея, като същевременно я Дръпна обратно. Тя го улови във въздуха — мечът бе дълъг почти колкото нея, но с разпален пютриум не беше никак трудно да го върти — и отсече ръката на атакуващия я колос.

С втори удар го посече през краката и се насочи към следващия противник. Както винаги колосите изглеждаха стъписани — и донякъде разярени — от странното й поведение. Те обвързваха опасността с размера на противника и не можеха да си представят, че една крехка жена като Вин — почти момиче и не по-висока от пет стъпки — може да представлява заплаха. И всеки път, когато убиваше някого от тях, се стичаха към нея.

Вин нямаше нищо против заблудата им.

Атакува с пронизителен вик, който отекна над инак странно притихналото бойно поле. Колосите обикновено се биеха мълчаливо, особено когато ги завладяваше бяс, сякаш се съсредоточаваха върху убийствата. Тя хвърли шепа монети, Тласна ги към групата зад себе си, скочи напред и Притегли един меч.

Колосът пред нея се олюля. Тя скочи на гърба му и атакува следващото чудовище. Покоси го с бърз удар, после заби острието на меча в гърба на колоса под себе си. Тласна се встрани и Притегли меча на умиращия колос. Улови го, посече трето чудовище, хвърли го във въздуха и го Тласна като огромно копие към четвърти противник. Със същия Тласък отхвърча назад, за да избегне неговата атака. Сграбчи дръжката на забития в гърба на първото чудовище меч, изтръгна го с хрущящ звук и го стовари върху ключицата и гърдите на петото чудовище.

Стъпи на земята. Около нея лежаха избити колоси.

Не изпитваше гняв. Не усещаше в себе си и капчица страх или ужас. Беше надраснала тези неща. Беше видяла Елънд да умира — дори го бе държала в този момент в обятията си и бе знаела, че случилото се е по нейна вина. Че е преднамерено.

Но въпреки всичко той бе жив. Всеки негов дъх бе неочакван, дори може би незаслужен. Някога тя се бе страхувала, че не е за него. Но по някакъв начин бе открила покой въпреки мисълта, че не е в състояние винаги да го пази. Че не би искала непрестанно да е негова закрилница.

Ето защо в нея вече не се разпалваше страхът за човека, когото обичаше. Когато се биеше, го правеше с ясно съзнание. Тя беше нож — ножът на Елънд, ножът на Последната империя. Не се биеше, за да опази само един човек, а за да защити начина на живот, създаден от него и хората, които полагаха огромни усилия да го запазят.