Брандън Сандърсън - Героят на времето

Тази мисъл й даваше сила.

Около нея умираха колоси и във въздуха хвърчаха пръски алена кръв. Имаше поне десет хиляди в тази армия — твърде много, за да ги избие до крак.

Но не беше необходимо да изтребва цялата им армия.

Достатъчно бе да ги изплаши.

Защото, въпреки някогашните й предположения, колосите изпитваха страх. Виждаше го как се надига в чудовищата около нея, прикрит под гнева и свирепата ярост. Един колос я нападна и тя отскочи встрани с пютриумна бързина. Отби пътьом оръжието му, завъртя се и видя, че към нея се приближава друго чудовище.

„Идеално“. Беше огромен — може би най-едрият екземпляр, когото бе виждала. Сигурно минаваше тринайсет стъпки. Съвсем скоро сърцето му щеше да откаже да работи, кожата му щеше да се нацепи и да увисне на парцали.

Колосът изрева и ревът отекна над притихналото бойно поле. Вин се усмихна, разпали дуралуминий и горящият в нея пютриум избухна в мощен прилив на сила. Използван заедно с друг метал, дуралуминият подсилваше действието му невероятно, макар и за съвсем кратко.

Вин разпали стомана и Тласна във всички посоки. Подсиленият от дуралуминий Тласък се понесе като вълна през мечовете на чудовищата и те изхвърчаха от ръцете им, а много от самите колоси изпопадаха. Подхранваният от дуралуминий пютриум запази тялото й да не бъде смазано от мощния Тласък.

Стоманата и пютриумът изгоряха за секунди. Вин извади малка стъкленица и гаврътна разтвора в нея, за да възстанови запасите си от метали. Разпали отново пютриум и изхвърча над масата от съборени тела към едрия екземпляр, когото бе забелязала по-рано. Един по-дребен колос се опита да я спре, но тя го улови за китката и с рязко движение я счупи. Грабна меча му и с един замах повали три други колоса.

Като използва инерцията на удара, Вин заби острието на меча в земята. Както предполагаше, едрият колос я нападна след секунда — размахваше оръжието си и продължаваше да реве оглушително. Вин бе забола меча си тъкмо навреме. Защото дори с пютриум не би успяла да парира могъщия удар на гиганта. Но сега мечът й бе забоден здраво. Металът затрепери от свирепия удар и пръстите й изтръпнаха от мощните трептения, но тя успя да го задържи.

А после скочи. Не Тласна — не се налагаше, — а стъпи върху кръстачката на меча и скочи нагоре. За миг видя как на лицето на колоса се изписва изумление, когато я видя да излита на тринайсет стъпки над земята, с отметнат назад за удар крак и развята пелерина.

Вин го изрита в слепоочието. Черепът му изпука. Колосът бе нечовешки здрав, но не и срещу подсилен от пютриум удар. Очите му се изцъклиха и той рухна назад. Вин се Тласна леко от меча, за да се задържи още малко във въздуха, та да я видят хубаво, после се приземи върху гърдите на поваления гигант.

Колосите наоколо застинаха. Дори изпълнени с ярост, те не можеха да не се изненадат от лекотата, с която бе повалила толкова могъщо създание. Може би умовете им бяха твърде бавни, за да осъзнаят това, на което бяха станали свидетели. Или пък освен страха притежаваха и известна доза предпазливост. Вин не ги познаваше достатъчно, за да знае точния отговор. Знаеше обаче, че след онова, което бе направила, би трябвало най-сетне да изпитат уважение към нея.

Ала не и когато бяха контролирани от външна сила. Вин погледна към малката отчаяна армия на Елънд. Хората му все още се държаха. Това вероятно също озадачаваше чудовищата — как е възможно една толкова малка сила да издържа срещу тях. Те не виждаха отчаянието по лицата на хората, нито смаляващия им се брой — виждаха само, че групата устоява и се бие.

Колосите бавно се приближаваха към нея. Все още не се бяха отказали. Това бе едно от странните им качества. Колосите никога не отстъпваха. Дори когато изпитваха страх, те не се вслушваха в него. Но все пак по някакъв начин страхът ги отслабваше. Тя го виждаше в движенията им, в начина, по който я следяха. Всеки момент щяха да се прекършат.

Разпали месинг и Тласна чувствата на един по-дребен екземпляр. Отначало той се възпротиви. Тя натисна по-силно. Чудовището изведнъж поддаде и тялото му стана нейно. Този, който го бе контролирал доскоро, се намираше твърде далеч и се бе съсредоточил едновременно върху прекалено много колоси. А това същество — с ум, объркан от страх и ярост — сега бе изцяло под нейната власт.

Вин веднага нареди на колоса да нападне другарите си. Те го посякоха бързо, но не и преди да убие двама от тях. Междувременно Вин овладя втори колос, сетне и трети. Удряше напосоки и същевременно размахваше меча, за да привлича вниманието на останалите. Скоро разполагаше с малък отряд колоси на своя страна. Всеки път, когато поваляха някого от тях, завладяваше двама нови.