Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

— Аз… — „Поддържай разговора“. Той се претърколи по гръб и погледна Майлс в очите.

— Убиват по някого всеки ден — повтори Майлс. — И какво те накара да се „върнеш“ на служба? Това, че застрелях един стар подмазвач в главата. Ще престанеш ли някога да мислиш за всички тези нещастници, които губят живота си на улицата? За просяците, проститутките, за сираците? Измрели или от глад, или защото са попаднали на неподходящото място, или защото са направили нещо глупаво и необмислено.

— Струва ми се, че се опитваш да играеш ролята на Оцелелия — прошепна Уаксилий. — Но няма да се получи, Майлс. Това не е Последната империя от легендата. Никой богаташ не може да убие бедняк само защото му е сгода. По-добри сме от онези хора.

— Ба! — възкликна Майлс. — Само защото те се преструват на такива.

— Не — възрази Уаксилий. — Имат добри намерения и създават закони, за да спрат злото — но законите все още не са съвършени. А това не е същото.

Майлс го изрита в хълбока, за да не му позволи да стане.

— Пукната пара не давам за Оцелелия и делото му. Открих нещо по-добро. Но за теб това няма значение. Ти си само инструмент, оръжие, което насочват накъдето им хрумне. Това те разкъсва, защото не успяваш да спреш всички злини, както мечтаеш. Така ли е?

Погледите им се срещнаха. И колкото и да бе странно, Уаксилий установи, че кимва. Че му вярва. Че наистина мисли така. Тъкмо затова се ужасяваше от промяната, настъпила в Майлс.

— Е, някой трябва да направи нещо по въпроса — рече Майлс.

„Хармония — помисли си Уаксилий. — Ако Майлс се бе родил в онези времена, щеше да е герой“.

— Ще се опитам да им помогна, Майлс — рече той. — Обещавам ти.

Майлс поклати глава.

— Няма да живееш толкова дълго, Уакс. Съжалявам. — И го изрита отново. И отново. И отново.

Уаксилий се сви на земята, прикрил лицето си с ръце. Не можеше да се съпротивлява. Трябваше просто да издържи. Но болката се увеличаваше. Беше ужасна.

— Престани! — чу гласа на Мараси. — Спри веднага, чудовище!

Ритниците спряха. Уаксилий усети, че тя е коленичила до него, почувства ръката й на рамото си.

„Глупава жена. Стой настрани. Такъв беше планът“.

Майлс изпука с кокалчета.

— Предполагам, че трябва да те отведа при мистър Бяла якичка, момиче. Има те в списъка му и ще можеш да замениш онази, която Уаксилий отпрати. Вероятно сега ще се наложи да я проследя.

— Защо в живота става така? — попита разгневено Мараси. — Негодниците убиват тези, които са по-велики от тях?

— По-велик от мен? — попита Майлс. — Този? Той не е велик, дете.

— И най-великите хора могат да се препънат в дреболия. Заблуден куршум може да сложи край и на най-могъщия, най-способния и най-охранявания човек.

— Не и на мен — възрази Майлс. — Куршумите не могат да ми направят нищо.

— Така е — потвърди тя. — Защото теб ще те повали нещо по-семпло.

— И то е? — попита той и в гласа му се долови интерес.

— Аз — отвърна Мараси.

Майлс се разсмя.

— Бих искал да видя как… — И млъкна.

Уаксилий извъртя очи и погледна навътре в тунела, към мястото, където бе рухнал таванът под дървената постройка. През отвора нахлуваше светлина. И ставаше все по-ярка.

— Кого сте довели? — попита Майлс все тъй безгрижно. — Който и да е, няма да стигне навреме. — И пак млъкна. Уаксилий го погледна и видя, че лицето му се е разкривило от ужас. Най-сетне я беше видял: трепкащата стена наблизо, едва забележимата преграда във въздуха. Като мараня, предизвикана от струяща от уличната настилка жега.

Забавяща сфера.

Майлс се извърна към Мараси. После се втурна към границата, далече от светлината. Опита се да избяга.

Светлината в тунела стана ослепителна и заедно с нея през отвора нахлуха размътени петна, толкова бързо, че беше невъзможно да се установи какво ги предизвиква.

Мараси разтвори сферата. Светлината на настъпилия ден нахлу през отвора в тавана и изпълни тунела — зад границата, очертана допреди миг от сферата, се бяха строили поне стотина констабли. Отпред стоеше Уейн, ухилен, с констабълска униформа и шапка и с фалшиви мустаци.

— Ваш е, момчета! — извика той и посочи.

Мъжете се нахвърлиха с палки в ръце — дори не си направиха труда да посегнат към оръжията. Майлс изрева от гняв, опита се да избегне първите неколцина, после размаха юмруци срещу тези, които го уловиха. Но не беше достатъчно бърз, а те бяха твърде много. След минута го затиснаха на земята и почнаха да го връзват.

Уаксилий бавно се надигна. Едното му око бе затворено, от устните му се стичаше кръв. Мараси изплашено коленичи до него.