Мелиса Круз - Завръщане на Острова на изгубените

- Да се прибираме вкъщи - каза Бен и посегна към ръката на Мал.

- Добър план - усмихна се тя и стисна ръката му. - Вие готови ли сте?

Останалите трима кимнаха.

- Време беше - рече Джей. - Утре сме на училище.

- А тази вечер трябва да напишем домашните си - напомни Карлос.

- Надявам се, че онлайн профилите ни са се обновявали както трябва - каза Иви. - В момента мислят, че сме на легло, с кихавици от грипа.

- Кихавко ли казахте? Аз не съм Кихавко, аз съм Сърдитко - каза Сърдитко.

- Мерлин? - обърна се към него Бен. - Имаш ли нещо против да ни изпратиш у дома? Само този път?

- А ако можеш да ме хвърлиш до Омагьосаната гора - рече Сърдитко, - ще ми спестиш едно пътуване с кола.

- Аз самият съм към Камелот - каза Мерлин и се ръкува с всички.

- Добър крал си, Бен - рече вълшебникът. - И беше прав. Не ни трябва магия, за да хванем дракона. Само усърдие и кураж, както ти ни показа.

- Благодаря - рече Бен. - Това значи много за мен. Макар че ни потрябва магия, за да го изпратим обратно на Острова на изгубените и да затворим прохода. И да се приберем у дома.

- Подробности, подробности - усмихна се Мерлин. - Кой ли в днешно време чете дребния шрифт?

- Ще върнеш ли това на Арти? - попита Бен и му подаде меча.

- С удоволствие - отвърна старият вълшебник с усмивка.

- Сбогом, Мерлин - каза Мал, а останалите помахаха.

- Ще тръгваме ли? - подкани ги Сърдитко.

Мерлин запретна ръкави.

- Нека всеки се върне там, където трябва да бъде - каза вълшебникът. Вдигна жезъла за последен път и прати всички, където им беше мястото.

Беше неделя следобед, когато се върнаха в училище. Игрищата бяха пусти и тихи, а учениците се възползваха от почивния ден, за да четат под дърветата или лениво да си подхвърлят фризбита на моравата. Мал примигна пред внезапната ярка светлина и спокойствие, толкова различни от тъмната мина, от която бяха дошли. Все още стискаше здраво Яйцето на дракона. Понечи да го прибере, когато забеляза нещо - лилавото бе започнало да се обагря в зелено по краищата.

Яйцето на дракона ражда оръжие. Най-мощният талисман. Мал потръпна и натика яйцето в джоба си, засега.

- У дома, в безопасност - въздъхна Бен.

Той благодари на Мал, Джей, Карлос и Иви за помощта и каза, че трябва да се срещне със съветниците си, за да им разкаже всичко случило се досега.

- Скоро пак ще те видя - рече той и стисна леко ръката на Мал.

- Не и ако аз те видя първа - отвърна Мал на усмивката му.

Бен пое към Замъка на Звяра, а останалите тръгнаха към общежитието. Направо не беше за вярване, че ги бе нямало по-малко от ден и уикендът още не бе свършил. Имаха чувството, че са прекарали в Катакомбите на обречените цял живот.

- Е - рече Карлос. - Май това е засега.

- Не съвсем - възрази Мал. - Все още не сме разбрали как да се отървем от талисманите.

Джей кимна.

- Утре.

- Трябва да подремна - прозя се Иви.

Докато вървяха към общежитието, зърнаха Одри и Чад, които бяха си направили пикник под едно дърво, а до тях Джордан и Джей се припичаха на плажни кърпи. Аурадонските деца им махнаха, щом ги видяха, и четиримата спряха да им кажат „здрасти".

- Здрасти, Джей - поздрави Чад. - Извинявай за... ъъ... за това с окото ти онзи ден. Добре игра вчера.

- Нямаш проблеми, човече - отвърна Джей.

Двамата си стиснаха ръцете и Мал съвсем малко се разочарова, че Джей не се възползва от възможността да открадне лъскавия часовник на Чад.

- По-добре ли се чувстваш? - загрижено попита Джейн Карлос. - Изглеждаше много зле на танците снощи.

- Много по-добре съм - отвърна Карлос и се изчерви. - Благодаря.

- О, Джордан - сети се Джей. - Онова, което стана в лампата ти онзи ден, с ключовете за лимузината. Извинявай. Върнах ги на Бен, да знаеш.

- Няма нищо - каза Джордан. - Помислих, че много са ти трябвали, щом се наложи да си ги пожелаеш.

- До скоро, хора - каза Мал.

Иви изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заспи права, и едва-едва успя да помаха на другите.

- Аз ще поостана - рече Карлос и седна на кърпата до Джей.

- И аз - добави Джей, който вече беше се изтегнал до кърпата на Джордан.

Мал и Иви размениха многозначителни усмивки, но не се присмяха на момчетата. Запазиха си това право за по-късно. Когато влязоха в стаята си, и двете се срутиха на леглата си и спаха, докато будилникът ги събуди за училище на следващата сутрин.

Преди Мал да влезе в час, трябваше да свърши още нещо. Тя пропусна закуската и отиде направо в библиотеката. Стражите пред входа не я познаха, а и бяха повече от последния път.