Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Джереми, ела тук, моля ти се!

Момчето, обзето от страх, не се обади на майка си. Седеше върху клон на евкалиптовото дърво в задния двор — неговото убежище в минути на отчаяние. Струваше му се, че събитията на последните седмици отиваха към своята развръзка; чувстваше, че ще стане нещо ужасно.

Никой не му бе обяснил причините за случилото се, а и Джереми бе избягвал да задава въпроси. Беше се опитал да не обръща внимание на онова, което става, защото му се искаше само едно — неговият свят, сигурен и спокоен, да остане непроменен. Но тази сутрин майка му не го изпрати на училище и го накара да облече празничните си дрехи.

— Джереми, знам, че ме чуваш — извика пак Клара Тавиш. — Хайде ела, миличък.

Момчето неохотно слезе от дървото и се отправи към майка си, застанала до вратата на кухнята. От всичко, което се бе случило, най-много го тревожеше промяната у майка му — само милата й усмивка бе останала все същата. Напоследък доктор Оливър Уилис идваше да я преглежда все по-често, но въпреки това тя продължаваше да слабее и да става по-бледа, а очите й неведнъж бяха зачервени от плач.

И сега, когато се наведе над него, за да изчисти полепналите по дрехите му парченца от евкалиптова кора, Джереми забеляза, че очите й пак са зачервени.

— Обещай ми, че ще бъдеш твърд като мъж, макар да си още малък — помоли го тя тихо.

Така му казваше винаги, когато момчето се готвеше да заплаче, а от тези думи страховете му само нарастваха. Джереми събра сили, за да посрещне неизвестното изпитание, което го очакваше, и успя да й кимне в отговор. Майка му го улови за ръка и го поведе към гостната стая.

Стъпките им отекнаха през празната къща, защото мебелите бяха изнесени. Братът и двете сестри на Джереми, родени от друг баща — и тримата много по-възрастни от него — бяха напуснали дома им, отнасяйки със себе си някои вещи, а чужди хора бяха купили останалите. В последно време момчето се връщаше от училище тичешком, защото се страхуваше, че докато се прибере, от дома им няма да е останало нищо.

В гостната седяха мъж и жена на средна възраст. От скъпото им облекло личеше, че са богати и с добро обществено положение. Джереми познаваше жената, която, доколкото си спомняше, ги бе посещавала вече два пъти, беше му носила играчки и бонбони. Бялата коса не й подхождаше, защото по хубавото й лице нямаше и следа от бръчки. При предишните си посещения тя се бе държала с Джереми много сърдечно и сега се усмихна, щом той влезе в стаята.

Мъжът до нея бе непознат за момчето. Неговата бяла коса съответстваше на бръчките му и на други белези на по-напредналата възраст, но се държеше като енергичен млад човек. Бе висок и мускулест, със силно, грубовато лице, което се смекчи от усмивка, когато той погледна към Джереми.

— Джереми — започна Клара, — сигурна съм, че помниш баба си, госпожа Александра Керик. Казвала съм ти, че тя живее със съпруга си далече, в Голямата пустош, а сега и той е дошъл с нея в Сидни. Господин Дейвид Керик е твой дядо.

Момчето се поклони и измърмори нещо като поздрав. Роднинските връзки, за които бе споменала майка му, не означаваха нищо за Джереми, тъй като се чувстваше свързан от родство и обич единствено с нея и до известна степен — с несъщите си брат и сестри. Знаеше, че той е различен. В училищния двор момчетата му го казваха направо, като го наричаха копеле.

Александра се приближи и се наведе към Джереми. Тюлът на широкополата й шапка се допря до главата му, когато възрастната жена го прегърна и целуна, а ароматът на парфюма й събуди у момчето далечен спомен за предишните й посещения — тогава бе още твърде малък и не си ги спомняше ясно.

— За мене винаги е истинска радост да те видя, миличък — започна тя. — И всеки път се учудвам колко си пораснал. — После се обърна към съпруга си: — Джереми е много едър и развит за осемгодишно момче, нали, Дейвид?

— Вярно е — съгласи се мъжът. — Той е чудесно, хубаво момче.

Джереми се опита да се усмихне, но гостите го притесняваха и се чудеше защо са дошли. Но когато забеляза какво е поставено до главния вход, страхът му се превърна в ужас. Искаше му се да изтича до евкалиптовото дърво в градината и да се изкачи на върха му, но не можеше дори да помръдне. Вързоп с негови дрехи и други вещи стоеше до вратата. Щяха да го отведат от тук така, както бяха изнесли мебелите. Майка му щеше да го даде на тези хора.