Аарон Флетчър: Дългото завръщане

Александра забеляза тревогата му, а очите й излъчваха съчувствие, когато помилва леко лицето му. След това се обърна към майка му:

— Клара, знам, че изпитваш непоносима мъка и от сърце бих желала да мога да я облекча.

— Вие вече ми помогнахте много, госпожо Керик — увери я Клара. — Другите ми деца нямат възможност да се грижат за Джереми и се канех да ви пиша за него. Но така стана много по-добре, отколкото смеех да се надявам.

— Дейвид и аз смятахме, че идваме в Сидни по работа, но сега съзнавам, че Божията ръка ни е довела тук. Ако ми беше писала, то се знае, бих пристигнала незабавно. Грижите за Джереми ще бъдат удоволствие, а не задължение. Има ли нещо друго, което бихме могли да направим?

— Не, единствената ми тревога бе за децата, но сега съм спокойна за бъдещето им. Както знаете, сър Мортън настани другите ми деца на добра работа, а Джереми ще се радва на всички преимущества, които вие можете да му осигурите. Не се опитах да му обясня това, проявих слабост.

— Не, това не е било слабост, Клара. При създалото се положение ти си проявила голяма смелост. В удобен момент аз ще обясня всичко на Джереми. Колкото до Мортън, той е изпълнил само един свой дълг.

— Все пак мнозина не биха направили това, госпожо Керик. Сърцето ми е спокойно за Бенджамин, за Агнес и Дафни и съм много благодарна на сър Мортън. Е, няма смисъл да ви задържам…

Гласът й пресекна и разговорът свърши. Александра се обърна към съпруга си и кимна към вързопа до вратата. Високият мъж се отправи към изхода и даде знак на някого, който чакаше отвън. Миг по-късно един кочияш дойде за вързопа и го отнесе.

Джереми се извърна към майка си, за да я помоли да го задържи при себе си, но тя се сведе и го взе в прегръдките си.

— Моля ти се, мамо — шепнеше той. — Моля ти се, остави ме при себе си.

— Не мога да те задържа при себе си, любов моя — промълви тя разстроена, притискаше го до гърдите си и го целуваше. — След време ще разбереш защо.

— Моля те, мамо…

— Не мога, любов моя, не мога — повтори тя с приглушен от ридание глас. — Помни, че ми обеща да бъдеш твърд малък мъж, затова не бива да плачеш. Бъди добро момче и слушай баба и дядо.

Мокрото й от сълзи лице се притисна до неговото и тя го целуна пак. Когато се отдръпна, Джереми се опита да се задържи за майка си, но тя свали ръцете му, обвити около врата й, и ги целуна. После Дейвид Керик без усилие вдигна момчето с една ръка и тръгна с него към изхода.

Джереми погледна над рамото му и в безмълвен израз на отчаяние протегна ръце към майка си. Тя и Александра, и двете разплакани, се прегърнаха. Момчето хвърли последен поглед към майка си, докато дядо му го изнасяше навън. Александра ги последва с несигурни стъпки, бършейки очите си, а вратата се затвори зад гърба й.

В края на алеята ги очакваше карета. Със свободната си ръка Дейвид подхвана съпругата си и я поведе към нея. Вътре той седна на седалката срещу жена си, като настани Джереми до себе си. Каретата пое по улицата, отдалечавайки се от къщата. Джереми беше потресен и тъй изумен, че не можеше дори да плаче. Всичко му се струваше нереално, кошмар, от който скоро ще се събуди.

Александра сдържаше плача си и бършеше сълзите си с кърпичка. Тя и съпругът й унило обсъждаха положението, но Джереми не разбираше думите им. Според него всичко щеше да бъде отлично, ако си беше останало както досега. Дейвид се обърна към Джереми и го потупа леко по рамото с едрата си загоряла ръка.

— Знаем, че си уплашен и объркан, това е естествено — опита се да го успокои той. — Но съвсем скоро ще бъдеш много щастлив. Сигурен съм, че животът във фермата Тибубъра ще ти хареса.

Джереми кимна и от учтивост промърмори нещо в отговор, но вътрешно не можеше да се съгласи с тези думи. Дейвид се обърна отново към Александра и заговориха за приготовленията около връщането им във фермата след няколко дни. Очите на Джереми се напълниха със сълзи, ала той ги преглътна, като си спомни обещанието пред майка си да не плаче. Но да сдържа сълзите си му бе трудно, защото отчаяние напираше в гърдите му.

Докато каретата вземаше един завой, Джереми погледна навън и разбра, че вече са напуснали Уинярд, квартала със спретнатите скромни къщи, където бе живял до днес. В пролуките между дървета и сгради зърна Сидни Коув и гората от мачти, изпълнила залива. Каретата мина по Хънтър стрийт и пресече центъра на града бавно, защото тук движението бе голямо. Тротоарите бяха изпълнени с новопристигнали хора, запътени към златните находища с вързопите си, за които бяха превързани кирки и лопати.