Станислав Лем: Завръщане от звездите

Не взех със себе си нищо, дори шлифер. Казаха ми, че няма да имам нужда от него. Позволиха ми да задържа черния пуловер: можел да ми потрябва. А ризата си извоювах. Казах, че ще отвиквам постепенно. В прохода, под увисналото дъно на кораба, където стояхме, блъскани от тълпата, Абе ми подаде ръка с многозначителна усмивка:

— Само по-внимателно…

Помнех добре и това. Стиснах леко пръстите му, без да ги смачкам. Бях съвсем спокоен. Той искаше да ми каже още нещо. Спестих му това, обръщайки се, сякаш не бях забелязал нищо, и се качих по стъпалата към вътрешността на кораба. Стюардесата ме поведе напред между редицата от кресла. Не исках отделно купе. Дали бяха успели да я предупредят? Креслото безшумно се разтвори. Стюардесата поправи облегалката, усмихна ми се и отмина. Седнах. Възглавниците бяха бездънно меки, както навсякъде. Облегалките бяха така високи, че едва виждах другите пътници. Бях успял вече да свикна с пъстротата на женските тоалети, но неоснователно продължавах да подозирам мъжете в склонност към маскаради и все още хранех плаха надежда, че ще видя нормално облечени — жалка самоизмама. Качваха се бързо, никой нямаше багаж. Даже чанта или пакет. Жените също. Те бяха сякаш повече. Пред мен седяха две мулатки в папагалски премени с настръхнали пера, изглежда, такава беше модата сега — птича. По-нататък някакво семейство с дете. След ярките селенофори на пероните и тунелите, след непоносимо крещящата, фосфоресцираща растителност по улиците светлината на вдлъбнатия таван ми се стори едва мъждукаща. Ръцете ми пречеха и аз ги отпуснах на коленете си.

Всички вече седяха. Осем реда сиви кресла, полъх на елхова гора, тишина на замлъкващи разговори. Очаквах команда за старт, някакви сигнали, заповед за стягане на коланите — нямаше нищо подобно. По матовия таван започнаха да прелитат отпред-назад някакви неясни сенки, сякаш силуети на изрязани от хартия птици. Що за птици са това, дявол да го вземе, помислих си безпомощно. Може би това означава нещо? Целият бях скован от прекомерното усилие да не направя нещо недопустимо. И така вече четири дни. От първия миг. Все изоставах назад от всичко, което се случваше край мен, и непрекъснатото старание да разбера кой да е разговор и ситуация превръщаше това напрежение в нещо отвратително, подобно на отчаяние. Бях убеден, че другите изпитват същото, но никога не говорехме за това, дори когато оставахме сами. Обикновено предмет на шеги ставаха нашите атлетически фигури и излишъкът от сили, който ни беше останал: през цялото време трябваше да бъдем нащрек — отначало, искайки да стана, подскачах чак до тавана, а всяко нещо, което взимах в ръка, ми се струваше безплътно и леко. Впрочем много скоро се научих да владея собственото си тяло. Когато се ръкувах, не мачках вече пръстите на никого. Това беше лесно. Но, за съжаление, не най-важното.

Вляво от мен седеше пълен загорял мъж с неестествено блестящи очи (може би от контактните лещи). Изведнъж той изчезна: креслото му започна да се надува, ръчките се устремиха нагоре и се съединиха, образувайки нещо като яйцевиден пашкул. Още няколко човека изчезнаха в такива кабини, приличащи на набъбнали саркофази. Какво ли правеха в тях? Но с такива неща се срещах на всяка крачка и се стараех да не им обръщам внимание, ако не ме засягаха непосредствено. Интересното беше, че към хората, които се пулеха срещу нас, когато разбираха що за птици сме, аз се отнасях с безразличие. Тяхното учудване не ме дразнеше, макар че веднага ми ставаше ясно, че в него няма нито капка възхищение. Неприязън събуждаха по-скоро онези, които се грижеха за нас — сътрудниците на Адапта. И сигурно най-много доктор Абе, защото се държеше с мен като лекар с ненормален пациент, преструвайки се — и то доста добре, — че има работа със съвсем обикновен човек. Когато това не беше възможно — започваше да се шегува. Неговата изкуствена непосредственост и остроумничене ми бяха омръзнали. Струваше ми се, че ако запитат когото и да било от минувачите, всеки от тях би казал, че нито Олаф, нито аз се различаваме от другите — необикновени бяхме не ние самите, а по-скоро нашето минало. Но доктор Абе, както впрочем и останалите сътрудници на Адапта, знаеше, че всъщност ние сме други. Тази отлика от другите не ни даваше никакви предимства, напротив, тя ставаше пречка в нашите опити за намиране на общ език с околните, ние не знаехме дори как се отварят вратите — старите брави бяха изчезнали, не помня вече, преди петдесет или шестдесет години.