Аарон Флетчър: Дългото завръщане

Той не само изпитваше мъка, но продължаваше да е в пълно неведение защо се бе случило всичко това. Фактът, че майка му го бе оставила на други хора, противоречеше изцяло на онова, което знаеше и чувстваше към нея. Но тя бе направила именно това. После, след дълго мислене, му хрумна едно обяснение и сълзите му пресекнаха.

Много пъти бе чувал майка си да изразява искрено желание децата й да имат добро положение в живота. Малко преди да бъде отведен, майка му бе говорила за преимуществата, които семейство Керик би могло да му осигури. Очевидно бе решила, че тя е направила всичко, което може да направи за него и се бе обърнала към Керикови като негови роднини да помогнат за преуспяването му в живота.

Майка му бе сгрешила, а какво трябваше да направи Джереми, за да поправи грешката й, бе съвсем ясно. Трябваше да я убеди, че най-доброто за него бе да остане при нея, дори и да са без грош. Това му изглеждаше лесно изпълнимо, защото майка му винаги бе готова да се съобрази с желанията му.

След като решението на проблема се оформи в съзнанието му, Джереми се поуспокои. Не си спомняше да се е унасял, но внезапно видя, че утрото е дошло и една прислужница влиза в стаята. Тя го поздрави весело, напълни каната на умивалника с топла вода и излезе. Джереми стана от леглото и отиде до умивалника, като мислеше само как да се измъкне от тази къща, за да отиде при майка си и да говори с нея.

Поколеба се, като погледна каната и легена на умивалника. Бяха направени от по-фин порцелан, отколкото най-хубавите чинии на майка му, които бе продала на някого преди една-две седмици, а да счупи някоя от тях би било ужасно. Момчето грижливо постави легена на пода, после внимателно взе каната от умивалника и изсипа водата в легена. Като коленичи на пода, изми лицето и ръцете си.

Дланите му бяха още влажни, когато връщаше легена върху умивалника и едва не го изпусна. Ахна уплашено, стисна го здраво и опръска нощницата си с вода. Остави легена на място с въздишка на облекчение и попи с кърпата за ръце капките върху излъскания под.

Почти се беше облякъл, когато на вратата се почука и влезе Александра. Усмихна му се топло, поздравиха се и Джереми тръгна с нея към долния етаж. Стомахът му се свиваше от глад, а когато стигнаха до столовата, Джереми забеляза, че сега не е тъй официална и смущаваща както предната вечер. Храната бе сложена в подноси върху бюфета и останалите членове на семейството сами си пълнеха чиниите и ги отнасяха на масата.

В сребърните подноси бяха наредени нарязана шунка, яйца, препечени кръгли хлебчета, резени от плодове, посипани със захар и канела — такава закуска в дома на Джереми би била рядко събитие. Александра му напълни една чиния, наля чашата му и ги отнесе на мястото му до Дирдри. Напитката бе кафе с необикновен, но приятен вкус, а шунката и яйцата бяха чудесни.

Докато се хранеше, Джереми случайно покапа с мазнина белоснежната салфетка, която бе сложил в скута си по примера на Дирдри. Той скришом я сгъна под масата, като се надяваше, че никой не е забелязал. Насядалите около масата говореха какво възнамеряват да правят тази сутрин и Джереми се досети по какъв начин може да избяга незабелязано. Дирдри щеше да отиде в дагеротипното студио, където работеше, Дейвид имаше работа в града, а Мортън и Александра смятаха да посетят една къща, в която са живели преди много години. Ако останеше тук, Джереми можеше да си тръгне, след като всички излязат.

— Сигурна съм, че ще мога да се освободя и днес следобед — каза Дирдри. — Напоследък няма много клиенти, а господин Робинсън винаги проявява разбиране, когато трябва да отсъствам при пътувания и в други случаи. Значи всички ще се срещнем тук за обед, нали? — Другите кимнаха и потвърдиха, че са съгласни, а Дирдри се обърна към Джереми: — Искаш ли да дойдеш в студиото с мене? Вярвам, че ще ти бъде интересно.

— Не, лельо — отвърна той. — Моля да ме извиниш, но предпочитам да остана тук.

За миг настъпи мълчание, а Дирдри погледна към майка си за указание как да постъпи. Александра поклати глава с усмивка, която изразяваше съжаление.

— Мисля, че ще е много по-добре, ако не оставаш сам засега, миличък — заговори тя нежно. — И какво би правил тук съвсем самичък?

— Ще разгледам конюшните — изтърси Джереми първото нещо, което му хрумна.

Дейвид се усмихна на момчето радостно, доволен от отговора му.

— Значи обичаш конете, така ли? — запита той.

— Да, сър — отвърна Джереми, благодарен за подкрепата, която неговото извинение бе намерило от страна на дядо му. — Много ги обичам, сър.