Холи Блек - Бронзовият ключ

- Ще ида да пийна нещо - рече тя и пое към голямата купа с пунш.

- Браво на теб - каза Джаспър, - явно всичко, дето съм слушал за смъртоносния чар на Константин, е било преувеличено.

Джаспър бе единственият, когото Кал понякога улавяше да го гледа с подозрение или тревога, сякаш му е съвсем непознат.

- Аз не съм Врага - процеди под нос той.

- Ами да проверим тогава - каза Джаспър и погледна чинията му. - Врагът на Смъртта не би се разделил с последната пилешка хапка.

Кал му я подаде мълчаливо. И бездруго не беше гладен.

- Врагът на Смъртта не би ме запознал с оная красавица, дето ти махна.

Кал с изненада видя, че красавицата е познато момиче - приятелка на Кимия, по-голямата сестра на Тамара. Имаше дълга черна коса и изящни скули. Махна му, като забеляза, че я гледа.

Кал хвърли злостен поглед на Джаспър.

- Прав си - рече той и тръгна да намери Алистър. Май го беше е зърнал да говори с Анастасия Таркуин, чиято високо вдигната сребриста коса се подаваше над множеството. Мина сред доста народ край масата с напитки, когато някой го потупа по рамото.

Беше Дженифър Мацуи, момичето, което Джаспър бе споменал. Тя беше в Златната си година, също като Кимия. Стърчеше с една глава над него.

- Калъм! - викна весело тя. - Поздравления за наградата!

- Благодаря - отвърна Кал. Извърна се и видя, че Джаспър го зяпа от другия край на помещението. Не знаеше какво точно му се случва.

- Беше. хубава награда.

Изобщо не искаше да каже това.

- Имам нещо за теб - подхвана Дженифър и зашепна заговорнически, - една красива блондинка ми го даде.

Подаде му сгънат лист хартия, върху който бе написано името му. Той го взе озадачен. Дженифър му прати въздушна целувка и се отправи към Кимия и неколцина по-големи кискащи се ученици. Кал зърна познато лице - Алекс Страйк, един от по-големите ученици и негов другар. Алекс и Кимия бяха скъсали преди година, но начинът, по който стояха и се смееха заедно означаваше, че или отново са се събрали, или бяха останали приятели.

Кал разгъна бележката.

Кал , трябва да говоря с теб. Ела в Трофейната зала , сам.

Взираше се в листчето един дълъг миг, пулсът му се ускори. Опита да си каже, че не бива да се притеснява, че Селия му е приятелка. Двамата често се разхождаха с Пакостник пред Магистериума. Не беше кой знае колко различно.

Ала от опит знаеше, че, когато му кажат „трябва да говоря с теб", е за нещо лошо.

Освен ако не го сваляше. Беше виждал учениците от Бронзовата година да се държат за ръце и да се кикотят в Галерията. Надяваше се да не го сваля! Ами ако беше така? Ами ако не беше добър в тия работи! Пък и не знаеше къде е Трофейната зала.

Дланите му се изпотиха.

Кал скръцна със зъби и обърса ръце в панталоните си. Нали Джаспър го бе проверил дали е Черен лорд? Трябваше да се съсредоточи върху това. Черните лордове, дори онези, които не помнеха, че са такива, не трябваше да се страхуват от срещи с приятели, та макар и момичета. Щеше да се справи... Всичко бе под контрол.

С нов, донякъде отчаян оптимизъм, той се отправи към гоблена с картата. Видя Тамара и Аарън, които танцуваха. Запита се дали на Тамара й бе хрумвало да покани него на танц, но знаеше, че тя предпочита Аарън. Беше го приел, пък и нямаше нищо против.

Така или иначе, Селия бе го помолила да отиде сам. Беше нормално, в случай че го сваляше. Но се надяваше да не е така.

Според картата Трофейната зала не беше много далеч. Кал се отдалечи от тълпата, мина през две врати и пое по мраморен коридор с малки ниши по стените. В тях се редяха стари ръкописи и талисмани. Кал харесваше как стъпките му отекват. Спря да погледне една стара гривна, вероятно прототип на тази, която носеше. Кожата бе износена и някои от камъните липсваха. Не можа да разчете името на мага върху плакета зад гривната, но годината на смъртта му бе 1609. Стори му се много отдавна.

След няколко крачки стигна Трофейната зала. Надписът над вратата гласеше: „Награди и почести". Тя се отвори и той влезе безшумно.

Помещението беше мрачно и тихо, доста по-малко от голямата зала. Също като нея бе осветено от огромен полилей, чиито разклонения бяха оформени като пипала на октопод. Всяко смукалце завършваше с кристали, подобни на капки вода. По стените имаше плакети и медальони, навярно спечелени от студентите в Колегиума.

Кал беше съвсем сам.

Обиколи залата, загледан в картините на магове. Съжали, че няма прозорец, та да зърне някоя рибка или каквото и да е, само и само да мине време. Бе сигурен, че Селия ще дойде всеки момент.