Холи Блек - Бронзовият ключ

- Благодаря ти - прошепна той, - благодаря ти, че уби Константин.

„Не съм." Кал се олюля, като видя протягащите се от множеството ръце. Стисна някои, други избегна, една плесна и се почувства глупаво.

- Така ли прекарваше времето си? - попита той Аарън.

- До миналото лято не - отвърна Аарън, - но мислех, че ще ти хареса да бъдеш герой.

„Май е по-добре, отколкото да си злодей", помисли си Кал, но не го каза на глас.

Накрая стигнаха мястото, където ги очакваха маговете от Асамблеята, отделени от останалите с плаващи сребристи въжета.

Анастасия Таркуин, една от най-влиятелните членове на Асамблеята, разговаряше с майката на Тамара. Таркуин бе невероятно висока възрастна жена с гъста, сресана нагоре сребриста коса. Майката на Тамара трябваше да извие врат, за да я гледа.

Тамара седеше със Селия и Джаспър. И тримата се смееха на нещо. Кал виждаше Тамара за първи път от началото на лятото. Носеше светложълта рокля, която караше кафявата й кожа да сияе. Косата й падаше на тежки, тъмни вълни около лицето.

Селия бе сресала русата си коса доста особено и сложно, но шикозно. Беше със зелена, пенеста дреха, която сякаш се вееше около нея.

И двете момичета се извърнаха към Кал и Аарън. Лицето на Тамара грейна, Селия се усмихна. Кал се почувства като че някой го е ритнал в гърдите, но пък усещането не бе неприятно.

Тамара изтича до Аарън и го прегърна. Селия остана назад, някак смутена. Джаспър отиде при Кал и го потупа по рамото, а той се почувства облекчен, тъй като този път Джаспър по никакъв начин не застрашаваше света му. Както винаги, се държеше надменно; тъмната му коса бе намазана с гел и стърчеше.

- Как е добрият стар ВнС 7? - прошепна му и Кал потрепери. - Ти си звездата на вечерта.

Кал ненавиждаше факта, че Джаспър знае истината за него. Беше сигурен, че не би разкрил тайната му, но, от друга страна, не спираше с жлъчните си коментари при всеки повод.

- Хайде - намеси се Майстор Руфъс, - времето лети. Предстои ни церемония, на която трябва да присъстваме, искаме или не.

С тези думи Кал, Аарън, Тамара, Джаспър, майсторите Руфъс и Милагрос и Алистър се отправиха към подиума. Селия махна с ръка, когато минаха покрай нея.

Като видя столовете на подиума, Кал разбра, че са в беда. Столовете означаваха, че церемонията ще е дълга. Оказа се прав. Нещата се точеха скучно и протяжно. Членове на Асамблеята държаха патетични речи за това колко е важно участието им в мисията.

- Нямаше да се справят без мен - заяви русоляв маг от Асамблеята, когото Кал изобщо не бе виждал. Майсторите Руфъс и Милагрос бяха похвалени за даровитите им чираци; семейство Раджави - задето са отгледали толкова храбра дъщеря; Алистър - за усърдието, с което бе водил мисията, а хлапетата - че са най-великите герои на своето време.

Аплодираха ги, целунаха ги по бузите и ги потупаха по гърбовете. Алистър получи тежък медал, който висна на врата му, и след поредните аплодисменти направо се ококори.

Никой не спомена отсечените глави, неяснотата дали Алистър е съюзник на Врага, или защо в Магистериума не знаеха, че децата са на мисия. Всички се държаха така, сякаш такъв е бил планът.

Всички получиха гривни за Бронзовата година и червен скъпоценен камък за постиженията им. Кал се чудеше какво е значението на камъка, понеже всеки цвят означаваше нещо - жълто за лечителство, оранжево за храброст и т.н.

Кал получи наградата си от майстор Руфъс. Червеният камък изщрака подобно на ключалка, а някой се провикна:

- Калъм Хънт, Макар!

Друг стана и извика името на Аарън. Виковете заляха Кал като вълна.

- Калъм и Аарън! Макари! Макари! Макари!

Кал усети нечия ръка на рамото си. Беше Анастасия Таркуин.

- В Европа - каза тя, - когато открият маг на Хаоса, не празнуват, а направо го убиват.

Кал я погледна смаян, но тя вече се отдалечаваше с дузина членове на Асамблеята. Майстор Руфъс, който очевидно не бе я чул - само Кал бе имал това щастие, - отиде при него и Кал.

- Макари - рече той, - това не е просто тържество. Трябва да обсъдим ред въпроси.

- Тук ли? - попита Аарън изненадан.

Руфъс поклати глава.

- Време е да ви покажа нещо, което малцина чираци виждат през живота си. Военната зала. Елате с мен.

Тамара погледна след Аарън и Кал, докато ги отвеждаха.

- Военната зала? - измърмори Аарън. - Какво е това?

- Не знам - отвърна Кал шепнешком, - мислех, че войната е свършила.

Майстор Руфъс ловко ги поведе зад плаващите въжета, избягвайки погледите на тълпата, докато стигнаха врата в далечния край. Беше от бронз, украсена с изображенията на големи кораби в морска битка.