Холи Блек - Бронзовият ключ

- Елате и ме намерете, деца на Руфъс - обади се отново гласът, - и ще ви кажа една тайна.

Аарън вдигна факлата над главата си. Огънят запука, разхвърчаха се искри. На зеления отблясък лицето му изглеждаше решително.

- Натам - каза той и се втурна по посока на звука. Тамара го следваше по петите.

„Така правят героите - рече си Кал. - Тичат право към опасността и никога не се отказват."

Отчаяно му се искаше да хукне в обратната посока или просто да легне и да разтрие крака си, докато болката спре, ала нямаше да остави Аарън да влезе в битка без противотежестта си.

Аарън не беше негов враг.

Изпъшка, опита да пренебрегне болката и го последва. Веднага стана ясно към какъв елементтал са поели. Изпепеляваща жега се носеше на талази от прага и тунела отвъд. Стените бяха от вулканична скала, черни и обсипани с назъбени дупки. Ревът на огъня около тях бе като тътен на водопад.

Аарън стоеше на пътя към клетката, Тамара бе зад него. Беше свалил факлата, макар тя все още да хвърляше зелени отблясъци.

- Кал - извика той и в гласа му прозвуча странна нотка. - Ела тук, Кал.

Кал закуцука по тунела, минавайки покрай клетки, в които бяха затворени огнени елементали. Стените на клетките не бяха прозрачни, а от позлатени решетки, забити дълбоко в земята. Зад тях съзря същества, сякаш направени от черни сенки, но с очи от пламъци. Едно представляваше кръг от горящи ръце, друго - купчина пламтящи обръчи, които се въртяха и пулсираха във въздуха.

Жегата бе толкова голяма, че когато настигна Аарън и Тамара, ризата му бе подгизнала от пот и едва се държеше на краката си. Тутакси разбра защо приятелите му стоят неподвижно. Те гледаха през решетките към море от пламъци, а в центъра му плуваше момиче.

- Раван? - изплака Тамара. Кал не бе я виждал толкова разстроена. - Как се озова тук?

Раван. Кал усети как тръпка на ужас мина през него. Тя бе сестрата на Тамара.

Знаеше, че е потънала в елементалите и е една от Погълнатите, но не му бе хрумвало, че е тук.

- Къде другаде да бъда? - отвърна огненото момиче. - Лъжат ни, знаеш ли? Казват, че жалката магия, дето учим в Магистериума, е всичко, което можем да направим, но сега съм много по-могъща. Вече не призовавам огъня, Тамара. Аз съм огънят!

Зениците на очите й проблеснаха и затанцуваха с отблясък от огъня - както Кал бе сметнал отначало. Ала зад очите й също пламтеше огън.

- Затова трябваше да ме затворят.

- Каква мила семейна сбирка - каза глас от другия край на помещението.

Кал се обърна и видя Погълнатия Маркъс - наблюдаваше ги от почти същата клетка, ухилен до уши.

- Калъм Хънт, Аарън Стюарт, Тамара Раджави - рече той с пукащия си, ревящ глас. - Ето ви и вас. Май не всички пророчества са се сбъднали, нали?

Кал си спомни думите на Маркъс отпреди две години, ужасяващо ехо от собствените му страхове.

„Един от вас ще се провали. Един ще загине. Един вече е мъртъв."

Вече знаеха кой е мъртвият - Кал. Той вече бе умрял като Константин Мадън. Думите увиснаха във въздуха - страховито доказателство, че казаното от Маркъс е вярно.

- Маркъс - свъси вежди Аарън, - обеща, че ще ни споделиш една тайна.

Тамара не откъсваше очи от Раван. Протегна пръсти към пламтящата й ръка, сякаш не можеше да приеме, че вече не е човешко същество.

Маркъс се изсмя и огънят около него лумна, сякаш изригна вулкан. Тамара се обърна да види това и отдръпна ръката си, осъзнавайки какво се е канила да стори.

- Търсите оногова, който освободи Аутомотонес и Скелмис, нали? - попита Маркъс. - Онзи, дето се опитва да убие Калъм? Те са един и същ човек!

- Знаем - каза Аарън. - Кажи ни кой е.

- Отговорът не ще ти хареса - ухили се с пламтящата си усмивка Маркъс. - Най-великият Макар на вашето поколение.

- Аарън иска да убие Кал? - Тамара беше потресена.

Кал усети как думите изпълват помещението. Аарън не бе шпионинът. Но щом чу думите на Маркъс, се почувства като глупак. Беше предопределено двамата да са противници. Предречено бе Аарън да е герой, а той - злодей. Беше толкова просто. Кал никога не бе имал приятели като Аарън и Тамара и понякога се чудеше какво са харесали в него. Може би отговорът също бе прост. Може би Аарън не беше негов приятел.

- Не! - извика Аарън и размаха ръце, като едва не угаси факлата. - Не съм аз!

- Значи се опитвам да се самоубия? - попита Кал, неспособен да удържа мислите си. - Напълно безсмислено. А и няма как да ме смятат за най-великия

Макар на моето поколение.

- Мислиш ли, че бих те наранил? - настоя Аарън. - След всичко, което научих за теб. След всичко, което трябваше да приема.