Холи Блек - Бронзовият ключ

Но невинаги.

Кал се замисли за последователите на Врага. Какво ги бе привлякло към него? Обещанията за вечен живот и свят без смърт. Че загубеното ще се върне. Че няма да има печал. Това си бе обещал Врагът след смъртта на брат си, а после бе го разпространил сред последователите си. Кал не беше изпитвал истинска загуба и не можеше да си представи какво е. Дори не помнеше майка си. Ала си представяше какви са били последователите на Константин. Скърбящи, уплашени от смъртта хора, за които решителността му да върне брат си се е превърнала в символ.

Анастасия бе загубила двама съпрузи. Вероятно искаше да си върне някой от тях.

Кал вдигна ръка, погледна гривната на Врага и после сейфа.

- Джерико - каза той.

Сейфът се отвори с изщракване.

И тримата се вцепениха при звука. Сейфът бе отключен. Щяха да се промъкнат долу и да видят елементалите. Планът бе проработил. Но Кал бе толкова притеснен, та чак ръцете му трепереха.

Анастасия му се струваше мила, а не убиец. Изглежда обаче се опитваше да го убие или да застане на негова страна по неясни, грешни причини. Не му се нравеше нито единият, нито другият вариант.

- Хвърли пламъци в ключалката - подкани го Тамара, - преди отровният змийски елементал да изпълзи.

- О, да - опита да подреди мислите си той. Щракна с пръсти и между тях лумна пламък.

Отиде до ключалката и му даде тласък - като стрела без лък или колчан. Метна я през зейналата дупка в сейфа. Тя изсъска, нарасна за миг и избухна. Кал не знаеше дали вътре има елементал. Дали пламъците бяха достатъчно, за да го унищожи? Беше ли го изпарил, или той само бе изпълзял в далечен ъгъл?

Кал пъхна ръката си през дупката в сейфа.

„Не трепери - рече си. - Движи се бавно. Видиш ли змия, това е илюзия."

Протегна пръсти напред, когато чу някой да си поема дъх зад него.

- Кал - предупреди Аарън, - внимателно.

Главата на змията се подаде от дупката точно когато Кал докосна ръба. Беше яркозелена, значи отровна. Черните й очи напомняха капчици мастило. Малък оранжев език се подаде навън и опита въздуха.

Косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Кожата му изтръпна при досега на змията, която пълзеше по него, студена и суха. Дали наистина беше илюзия? Не усещаше да е илюзия. Мускулите му се напрегнаха щом, противно на инстинкта си, бръкна по-навътре. Опипа пространството и намери нещо навито, подобно на гладко въже.

Побиха го тръпки. Змията запълзя по ръката му извън сейфа.

- Анастасия не би излъгала Майсторите, нали? - попита Кал с леко потрепващ глас. - Това е илюзия, нали?

- Дори да не е, не бива да го стряскаш - каза Тамара. Звучеше изнервена и притеснена.

- Тамара! - скара й се Аарън. - Сигурни сме, Кал. Илюзия е. Продължавай напред. Почти стигна.

„Вероятно Аарън щеше да се справи по-добре - помисли си Кал. - Аарън нямаше да изпищи като момиче и да хукне навън, без да му пука за алармата."

Но го обзе съмнение. Ако Аарън искаше той да умре, щеше да го накара да извърши някоя глупост. Да го насърчи да бъде храбър и глупав.

„Не - рече си Кал. - Аарън не е такъв. Той е мой приятел."

Змията пропълзя до шията на Кал. Взе да се увива около нея като люспест гердан... или примка.

В този миг момчето докосна нещо, приличаше на ключ. Усети хладния метал и сключи пръсти около него.

- Май го хванах - каза и понечи да издърпа ръката си.

- Полека! - нареди Аарън. Кал едва не подскочи.

- Да! Полека.

- Почти се справи - рече Тамара.

Кал изтегли ръката си с ключа в нея. Змията мигом изчезна в облак вонящ дим, а сейфът щракна.

Направиха го. Бронзовият ключ беше в тях!

Хукнаха навън с всички сили и поеха към дълбоките тунели на Магистериума, където държаха елементалите. Кал хвърляше поглед през рамо, сякаш очакваше Руфъс или друг от Майсторите да е разбрал какво правят и да тръгне подире им.

Но нямаше никого. Тунелите бяха притихнали и станаха още по-тихи, когато стените и подът се превърнаха в полиран, хлъзгав мрамор. Минаха край врати с алхимически символи, но Кал не ги и погледна. Мислеше за снимката в стаята на Анастасия Таркуин. За Майстор Джоузеф. Дали Анастасия Таркуин не беше една от слугите му? Може би тя бе шпионката в Магистериума и търсеше Кал, защото - въпреки всичко - той бе Избраният от Майстор Джоузеф, душата, живяла като Врага на Смъртта.

Тамара спря пред огромната порта от петте метала на Магистериума - желязо, мед, бронз, сребро и злато. Блестеше меко на мъждивата светлина. Обърна се към Кал и Аарън, на лицето й се четеше решителност.