Холи Блек - Бронзовият ключ

Забавляваха се, като гадаеха чия врата на кого е. Масивната бронзова подхождаше на Майстор Рокмапъл, тази от по-обикновен метал - на Майстор Норт, а сребърната, малко издраскана - на Майстор Руфъс. Вратата с картинка на котенце, което виси от връв, изписваща думите ДРЪЖ СЕ очевидно бе на Майстор Милагрос.

Вратата на Анастасия също лесно се различаваше. Пред нея имаше дебела бяла подложка, а самата врата бе от бял мрамор с черни, напомнящи пушек жилки.

Кал си спомни как още в първия учебен ден й докараха скъпи бели мебели.

- Тази е - посочи Кал, - не може да е друга.

- Съгласен съм - приближи се Аарън и потропа върху мрамора. Разгледа спойките на вратата, но тя като всички порти в Магистериума нямаше панти, а само плоска ниша, в която да поставиш гривната си. Накрая отстъпи назад и вдигна ръка. Кал почувства познато дръпване под ребрата.

Аарън се канеше да използва магия на Хаоса.

- Чакай! - спря го Кал. - По-добре недей. Стига да не е абсолютно наложително.

Подръпването намаля, но Аарън го изгледа почти обиден.

- Какво толкова имаш против магията на Хаоса напоследък?

Кал опита да оформи обърканите си мисли в думи.

- Мисля, че призовава Майсторите - каза той. - Имат си начин да я долавят дори като се използва в Магистериума.

- Бях решила, че дотърчаха толкова бързо до стаята ни заради врявата, дето Скелмис вдигна - рече Тамара замислена. - Но реагираха светкавично, за да е просто от някакъв шум. Май Кал е прав.

- Хубаво - отвърна Аарън. - Какво предлагате?

В следващите десет минути атакуваха с каквото им хрумнеше. Тамара произнесе огнено заклинание, но вратата не помръдна. Нямаше полза и от вледеняващото заклинание, нито от „Сезам, отвори се" или отключващата магия, която Тамара бе използвала срещу клетките в селото на Ордена на Безредието. Просто си стоеше като врата и толкоз.

Кал установи, че и ритници не помагат.

- Стига бе - каза Аарън, след като идеите им се изчерпаха и тримата се облегнаха потни на отсрещната стена. Погледна котешката картинка на Майстор Милагрос. - Толкова усилия и дори не минахме през вратата.

- Но някой е минал през нашата врата - напомни Тамара.

- Значи е възможно - отвърна Кал - или поне би трябвало да е. Имам предвид, знаехме, че няма да е лесно. Тези врати са сигурността на Магистериума. Не може просто да махнем с гривна и да се отворят.

Той махна към вратата, за да подчертае думите си.

Чу се щракване.

- Ама сериозно ли? - изправи се Тамара.

Аарън направи две крачки по коридора и бутна. Вратата се отвори плавно. Не беше заключена.

- Нещо не е наред - рече Тамара не особено доволна. По-скоро бе разстроена. -Какво беше това? Какво стана?

- Само обикновената си гривна ли носиш? - попита тя Кал.

- Разбира се, аз... - Кал смъкна ръкава на фланелката си... и зяпна. Да, гривната си беше там. Но беше забравил онази, която бе сложил над лакътя.

Гривната на Врага на Смъртта.

- И тук нещо не е наред - пое си рязко въздух Тамара.

- После ще му мислим - обади се Аарън от прага. - Не знаем колко време имаме в стаята.

Беше изнервен, но и много по-щастлив, отколкото допреди малко.

Кал и Тамара го последваха, макар да личеше, че тя е притеснена. Кал се почувства така, сякаш гривната на Врага гори на ръката му. Защо не я бе оставил у дома, при Алистър? Защо я носеше на училище? Мразеше Врага на Смъртта. Дори в известен смисъл да бяха един и същи човек, ненавиждаше всичко, което Константин Мадън олицетворяваше и в което се бе превърнал.

- Леле - рече Тамара и затвори вратата. - Вижте каква стая!

И наистина стаята на Анастасия бе смайваща. По стените блещукаше кварц. Дебел бял килим покриваше пода. Диванът бе от бяло кадифе, бели бяха също масата и столовете. Даже картините на стената бяха в бяло, кремаво и сребристо.

- Чувствам се като в перла - каза Тамара.

- А аз като в огромен сапун - добави Кал.

Тамара го изгледа кръвнишки. Аарън обикаляше из стаята, надзърташе зад бюфета с порцеланови съдове - бял, с бели съдове, зад библиотеката - бяла, с книги с бяла подвързия; огледа и пода - също бял. Накрая отиде до голям гоблен на стената. Беше изтъкан в бяло, кремаво и черно. Изобразяваше снежна планина.

„Ла Ринконада - рече си Кал. - Студеното клане?"

Не беше сигурен.

Аарън дръпна гоблена настрани.

- Открих го - обяви той и махна гоблена. Зад него имаше огромен сейф от емайлирана стомана. И той беше бял.

- Може би паролата е вариация на думата „бял"? - предложи Аарън и се огледа. - Напълно в неин стил.