Холи Блек - Бронзовият ключ

- Това ще е най-страхотната среща в историята - заяви тя. - Джаспър хал-хабер си няма за момичетата. Вероятно ще отиде с букет безоки риби.

- Няма да е най-страхотната среща в историята! - сопна се Кал. - Джаспър го направи, за да ме ядоса. Сигурно ще е груб със Селия. Ще нарани чувствата й, а вината ще е моя.

- Боже, Кал - изсумтя Тамара, - няма да е груб със Селия. Не всичко на тоя свят се върти около теб.

- Това обаче е заради мен - отвърна той.

- А може би не - рече Тамара, вече по-твърдо, - може наистина да харесва Селия.

- Май и двамата изпускате важното - прекъсна ги Аарън, когато стигнаха тясната част на коридора. - Ами ако Селия е убиецът?

- Какво? - стъписа се Кал.

- Тя дойде, когато разбра, че ще си сам в библиотеката - припомни му Аарън.

- За да види дали ще я поканя на среща - обясни Кал.

- Така казва тя. Дошла е, разбрала е, че нещо не е наред, и е блъфирала. Бас държа.

- Но защо Селия ще иска да убие Кал? - възмути се Тамара.

Стигнаха до стаите и тя отвори вратата с гривната си. Влязоха в слабо осветеното помещение. Пакостник тутакси скочи на дивана и се протегна, готов за сън.

- Да - съгласи се Кал, - защо й е да ме убива?

- Може да работи за някаква организация - отвърна Аарън на инат. - Виж, историята на Дрю бе напълно измислена. Не беше този, за когото се представяше. Майстор Руфъс каза, че вероятно има шпионин. Може да е тя.

Кал поклати глава, свали Мири от колана си и го остави на кухненската маса.

- Селия е от старо семейство магове. Тя е тази, за която се представя.

- Откъде знаеш? - продължи Аарън. - Само защото ти е казала за някаква си леля, не значи, че е истина. А може и цялото й семейство да е било на страната на Врага. Помниш ли, онази бележка дойде от нея? Ами ако наистина е така? Много просто обяснение, по-логично от всяко друго. А и ако тя е шпионинът, не си върши добре работата, нали?

- Още малко и Пакостник ще обвиниш, че е шпионин - каза Кал.

Всички извърнаха очи към Пакостник. Той спеше с изплезен до пода език. Краката му трепкаха, сякаш гонеше патица насън.

- Не твърдя, че трябва да я изправим пред Асамблеята - рече Аарън, - а просто да я наблюдаваме. Както и всеки, който се държи по-странно.

- Да иска да излезе с Кал, не е странно - каза Тамара и погали Пакостник по корема. - Е, може би малко. Но не е незаконно.

- Благодаря за подкрепата - отвърна Кал, взе Мири и се отправи към спалнята си, като хвърли поглед на Аарън. - Отивам да спя.

- И аз - кръстоса ръце Аарън, - на пода пред стаята ти. В случай че нещо те нападне през нощта.

- Трябва ли? - увеси нос Кал.

Вместо отговор Аарън легна на пода пред стаята му, скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Пакостник се настани до него.

Предател, рече си Кал. После въздъхна и отиде да спи, като затвори плътно вратата.

Лека фосфоресцираща светлина огряваше стаята. Кал свали ботушите си и седна на леглото. Кракът го болеше. Чувстваше се уморен, обезверен и по-ядосан на Селия и Джаспър, отколкото очакваше. Видя отражението си в огледалото на гардероба. Беше изтощен. Наоколо блуждаеха сенки.

Изведнъж замръзна.

Защото една от сенките мръдна.

Кал искаше да изпищи. Знаеше, че трябва да го стори, но от ужас и изненада дъхът му секна. Сянката отново се раздвижи и се промъкна по неравния таван. Когато се плъзна по-близо до фосфоресциращия мъх, последната надежда на момчето, че това е номер на светлината, угасна.

Беше огромен въздушен елементал, бърз и на места безплътен. Приличаше на огромна змиорка от най-черните дълбини на океана - ако все пак змиорките имаха грамадни зъбати усти в двата края на дългите си тела. Движеше се мудно, като влажен въздух пред буря.

- Аарън - опита се да извика Кал, но гласът му долетя като шепот, твърде тих, за да бъде чут от когото и да е освен от елементала. Една от главите му се отлепи от тавана с влажен, мляскащ звук и се провеси над него. Устата й се отвори и Кал видя, че макар да е от ефимерен въздух, създанието има съвсем материални, остри зъби. Кожата около устата му бе дръпната назад, та пастта му бе все така зейнала в ухилена гримаса. Сякаш щеше да отхапе от него и после да се смее. Нямаше очи, само вдлъбнатини по главата.

Мири, помисли си Кал. Ножът, който Алистър му беше дал, острието, изработено от майка му. Беше на нощното шкафче, на няколко крачки зад него. Дали елементалът го виждаше? Не бе сигурен. Бавно се отдалечи от леглото.

Изтегна тяло, като легна така, че да разкрие най-уязвимите си части - врата и стомаха. Елементалът приближи, душейки въздуха.