Холи Блек - Бронзовият ключ

Беше изморен. Задето приятелите му да го гледаха, макар да искаха да го опазят жив и здрав. Задето криеше ужасна тайна, над която нямаше контрол. И че искаше да ходи на училище като нормален човек и бе готов на всичко за това.

- Хубаво - рече той, - ще последвам глупавия ти план.

- Какво? - попита Джаспър и свъси вежди. - Какъв глупав план?

Кал направи гримаса, покатери се на стола, а после отскочи на масата. Едва успявайки да не стъпи в сивия пудинг на Джаспър, се изправи и огледа стаята.

- О, не! - възкликна Аарън. - Май умората наистина му влияе зле.

Учениците се смееха и си бърбореха. Маговете дъвчеха лишеи. Тогава Раф

забеляза Кал, възкачен на масата. Извика и сръчка Гуенда, която седеше до него. Из трапезарията се разнесе мърморене и скоро всички гледаха Кал, сочеха го и си шепнеха.

- Кал! - изсъска шумно Тамара. - Слизай долу!

Но той не я послуша.

- СЛУШАЙТЕ КАКВО! - извика достатъчно високо, та да го чуят в цялото помещение. - В ПОЛУНОЩ ОТИВАМ В БИБЛИОТЕКАТА. САМ!

После отново седна. Приятелите му се втренчиха в него. Всички чираци го зяпаха. Гуенда прошепна нещо на ухото на Селия и двете се разхилиха. На лицето на Алекс Страйк бе изписано странно, загрижено изражение. Майстор Милагрос гледаше Кал, сякаш като дете са го пуснали на главата му.

- К-какво беше това? - заекна Тамара. - Откачи ли?

- Влиза в ролята на примамка - каза Аарън и погледна сериозно Кал. - Надявам се, идеята наистина да е добра. Минусът обаче е, че ако всеки знае, че ще бъдеш сам, може да те нападне.

- Ох - изпъшка Тамара, - никой не е толкова тъп, та да го нападне след такова публично изявление. Веднага ще го хванат.

Кал сви рамене и отхапа от лишея. Странно, но се чувстваше по-добре. Нещата отново бяха се подредили както трябва. Приятелите му го смятаха за откачен и се готвеше да направи голяма глупост. На лицето му грейна усмивка.

- Някой бързо да му даде успокоително - заяви Джаспър. - Кой знае какви ще ги свърши после.

Дали от кафявата течност, в която наистина имаше кофеин, или от това, че направи нещо, Кал почувства прилив на енергия във вените си. Вече не бе уморен. Беше готов.

Кал очакваше любопитни зяпачи, когато същата нощ пристигна в библиотеката. Но тя се оказа празна. Тамара, Аарън и Джаспър претърсиха зад рафтовете с книги, а Пакостник душеше под масата. Стаята определено бе изоставена.

Кал седна до една маса, осветена от огромен сталактит, който бе прекаран през средата й, за да я закрепи за пода. В сталактита сияеха въртящи се светлинки.

- Добре - каза Тамара и слезе от последния етаж на витото стълбище в библиотеката, - оставяме те сам.

- Не забравяй - Аарън сложи ръка на рамото му, - ако трябва да направиш магия на Хаоса, не я прави сам. Аз съм твоята противотежест и ще съм наблизо с останалите. Вземи магия от мен, от моята енергия на Хаоса, както вдишваш кислород под водата.

Кал кимна, Аарън го пусна и взе нашийника на Пакостник. Тъмнозелените му очи издаваха тревога.

- Не прави нищо глупаво - каза Джаспър. За него думите му бяха знак на подкрепа. - Седни и се преструвай, че четеш нещо, не стой като истукан. - После стовари купчина книги пред Кал, завъртя се и излезе.

Кал изпрати с поглед приятелите си, докато излизаха от библиотеката. Остана сам. „Вземи магия от мен", бе казал Аарън. Но истината беше, че Кал се боеше да го използва като противотежест. Тъкмо така Константин Мадън се бе превърнал във Враг на Смъртта. Всички магове на Хаоса трябваше да имат противотежест - човешко същество, жива душа, която да ги закотвя в истинския свят и да ги предпазва да не потънат в Хаоса. За Константин това бе неговият брат близнак Джерико. Ала веднъж магията му излязла от контрол. Заляла го, той се протегнал към вълшебството на брат си, за да се закотви. Но вместо това го унищожил...

Кал нямаше представа какво е да убиеш някого случайно. „Би трябвало да знам какво е", помисли си той. В крайна сметка се беше случило с неговата душа. Сигурно имаше някакъв белег. Ала не усещаше нищо, когато го обмисляше. Само се тревожеше да не допусне същата грешка.

Може би това бе доказателство, че нещо не е наред с него. Трябваше да му е жал за загиналия Джерико. Но съжаляваше Константин.

- Кал?

Едва не подскочи. Завъртя се и видя, че някой е влязъл в библиотеката. Или по-скоро някоя - русокоса, с джинси и риза, с коса, сплетена на опашки. Беше пъхнала непохватно ръце в джинсите си.

- Кал? - повтори Селия и приближи. Беше се изчервила, та той веднага също да се изчерви, сякаш бе заразно като шарка.