Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Леля Роузбъд трови мама.

Той ме гледа известно време. Мисля, че знаеше. После погледна часовника, а онези очи се насочиха към него.

– Джон, престани да говориш глупости и повече не споменавай това.

Очите му се приковаха в часовника. Застанах пред него така, че да скрия от погледа му този необикновен идол.

– Татко, погледни ме.

Връзката на баща ми с часовника бе прекъсната и той ме изгледа тъжно.

– Никога няма да споменаваш нелепите си теории на когото и да било. Това би разбило сърцето на майка ти. Сега се прибирай в стаята си.

Знаеше. Знаеше. Знаеше.

Същата вечер се промъкнах в кабинета му и загледах часовника. Минаваха ми мисли да го изгоря, да го бутна от прозореца. Ритнах го. Ритнах го отново. Вгледах се в широкия му лунен циферблат. Сигурен съм, че ми се подсмихваше.

Прерових бюрото на баща си и открих един медальон. С черна къдрица; косата на майка ми беше слънчогледовожълта. И рисунка на жена с ослепителни очи, бадемови като на египетска принцеса, и с усмивка, която се извиваше като ятаган. Чудна вещица за баща ми.

Нямаше кой друг да предпази майка ми, освен мен.

Часовникът би полунощ и аз тихо влязох в спалнята на майка си.

Тя ме чу да пристъпвам.

– Джон, ти ли си?

На нощното и шкафче имаше купчина книги. Зърнах „Потайностите на Удолфо“ и „Джейн Еър“. Приближих се и седнах до леглото.

– Майко, трябва да ме изслушаш.

Тя ме погали нежно по лицето.

– Какво има, миличък?

– Леля Роузбъд те трови. Казах на татко, но той не ще и да чуе.

За момент тя изглеждаше стресната.

– Никой не се опитва да ме отрови, душичке. Много развито въображение имаш.

И се засмя.

– Майко, моля те. Трябва да ми повярваш.

– Лягай си, Джон – каза тя тъжно и ми обърна гръб.

Аз си легнах и тази нощ сънувах, че часовникът ме гледаше и тихо тиктакаше. Чух и жуженето на крила на насекоми. Мъртви ангели падаха от покрива на къщата ни. Изтичах до прозореца и видях как майка ми плаваше мъртва в реката; с мънички момини сълзи в косите, понесена от течението. Баща ми беше заключен в една от машините на времето, замразен завинаги. Аз бях сам с часовника. Крила на калинки пърхаха в главата ми.

На сутринта леля Роузбъд пристигна с нов отровен сладкиш в ръце. Погледнах я от площадката на стълбите и слязох бавно, всеки приковал поглед в другия.

– Лельо Роузбъд – казах. – Добро утро. Хайде всички да се съберем за чай и сладкиш? Ще извикам татко от кабинета му. Изглежда много вкусно.

Тя ме изгледа внимателно, гущеровите и очи – древни и пълни със спирали.

– Съжалявам, Джон, но майка ти обича да сме само двете, когато идвам. Има нужда от сестринска утеха. Хайде, върви някъде да си играеш.

Вече бях слязъл при нея. Опитваше се да ме разгадае, да отгатне какво знам или какво си мисля, че знам.

– Какъв е сладкишът днес?

Тя ми се усмихна; усмивка като на часовника. Плашеше ме.

– С лимонов сироп.

Чувах жужащите крила на насекоми. Часовникът се опитваше да общува с мен. Отдръпнах се от нея. Не съм герой. Би трябвало да убия тази жена, да унищожа часовника и да спася майка си. Аз съм дете. Проговарям, устните ми се движат, гласът ми идва от някъде другаде:

– Каква отрова има вътре?

Не ми отговори.

– Ще говоря с баща ти, Джон.

След това всичко се промени.

За един месец бях затворен за наказание в стаята си. Преди този месец да изтече, бях уведомен от баща си, че майка ми е умряла. Беше в късния август и в деня на погребението и навън започна да вали сняг; къщата ни – бял дворец от приказките. Беше толкова красиво, че сърцето ми се превърна в стъкло. Строши се на парчета. Наряза вътрешностите ми.

Слугите ахкаха от времето и клатеха глави.

– Само някоя вещица го е направила – каза прислужничката.

Погребението беше в тесен кръг; един самотен гарван наблюдаваше. Очите му бяха дяволскожълти. Снегът се стелеше по земята, крехък и недосегаем като козината на бяла мечка. След опелото баща ми ме дръпна настрани и каза, че ми е намерил учител на име господин Фингърс, който имал прекрасни препоръки. Щял да пристигне сутринта.

Същата вечер старинният часовник бе откраднат.

На сутринта, когато господин Фингърс пристигна, все още валеше сняг, във въздуха танцуваха снежинки – студени целувчици, хиляда мънички ухапвания. Той беше нисък, със заострена черна брада и черни очила като полумесеци, а сакото и жилетката му бяха украсени с калинки.

Видя, че гледам жилетката му, и се ухили.

– Калинките са малки вещици. – Устата му се разтегна невъзможно широко с демонично ослепителни зъби.