Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Наистина ли вярвате, че имате душите им?

– Разбира се. Пленени са в маските.

Гледам лицата, облизвам сметаната от пръстите си и си мисля: „Не е права и е доста луда“. Господин Лъвхарт ме зяпа, чете мислите ми и също облизва пръсти, нежно наподобявайки моя жест.

– Да говорим ли по същество? – пита той.

Голиат кимва и той продължава, като избърсва последните трохи от лимоновия кекс от пръстите си.

– Работодателят ми, господин Фингърс, много би искал да се види с госпожица Мирър довечера и предложи моя роден дом като идеалното място. Една карета ще ни вземе след този прекрасен чай. Баща ми, също като госпожа Фоксглав, беше колекционер, макар че неговата мания беше пътуването във времето. Поканил съм много гости довечера да разгледат машините му и може би да ги купят. Вече твърде дълго задръстват къщата.

– И какво по-точно иска от моята повереничка? – изръмжава Голиат.

– Ами тя е неизмеримо ценна за него поради едно особено стечение на обстоятелствата. Една от ценните машини на времето на баща ми беше часовник, който бе откраднат от дядо и, който, както разбрах, съвсем полудял и я заключил в него.

– И накъде биете?

– Господин Фингърс искаше часовника. Или по-точно казано, искаше това, което беше в часовника. Часовникарят, който го направи, беше много необичаен човек и беше пленил едно същество вътре. Някакво божество – каза и се засмя, сякаш това му беше забавно. – След доста усилия работодателят ми най-накрая се сдоби с часовника, но за съжаление, вече е безполезен.

– Безполезен?

– Да, изглежда, че повереничката ви е станала часовникът. Божеството е било погълнато от нея, станало е тя. Доколкото разбирам, тя е била мъртва, когато сте я извадили. Духът на часовника просто се е преместил от един носител в друг – в тялото и.

– Какво смята да направи господин Фингърс с Мирър?

Господин Лъвхарт извърта очи и потропва ритмично с пръсти по масата, сякаш свири на невидимо пиано.

– Би искал да говори с нея.

– А ако откажем?

– Не можете вечно да бягате и от двама ни. Сигурен съм, че искате това положение да се разреши спокойно. Ако откажете, просто ще я вземем от вас. Не можете да я пазите през цялото време. Той само иска да си побъбрят.

Голиат се вглежда за дълго в господин Лъвхарт, после поставя нежно ръка на рамото ми.

– Вие и работодателят ви сте чудовища. И смятам, че и двамата възнамерявате да нараните или да убиете моята повереничка. Вярно е, че трябва да се намери решение, за да може да се освободи от вас двамата. Аз съм неин закрилник до последния си ден.

– Разбрано.

Голиат се обръща към мен.

– Ти какво искаш да направим, мъниче?

– Искам да се срещна с господин Фингърс, искам да видя колекцията от машини на времето на господин Лъвхарт, искам и парче от шоколадовата торта.

– Сигурна ли си?

– Да – и не знам защо продължавам да си мисля: „Да, да, да, да“. Но това е правилният отговор.

– Тогава сме съгласни с условията на работодателя ви, господин Лъвхарт – въздъхва Голиат.

– Супер. Щяхме да сложим опиат в чая, в случай че откажете, което щеше да е откровено невъзпитано – казва той и си досипва. – Държа да отбележа, че бях много изненадан и особено впечатлен от малката ви дарба, господин Хъни-Флауър. Преобразяването ви в тигър беше особено неочаквано. Почти удовлетворяващо.

– Когато ви изхвърлих през прозореца, беше много удовлетворяващо.

Госпожа Фоксглав, която бършеше маските, докато ние говорехме, пак сяда.

– Господин Хъни-Флауър, когато умрете, дали лицето ви ще остане човешко, или ще се превърне в животинско?

– Ако смятате, че лицето ми ще стане част от колекцията ви от смъртни маски, ще останете разочарована.

Тя се обръща към господин Лъвхарт.

– Може би ще можем да се споразумеем някак? Обичайната такса, разбира се. Имам едно свободно място над камината. – Поглежда към Голиат: – Има изглед към градината.

– Госпожо, моля ви. Възнамерявам да съм жив още дълго време – изръмжава Голиат.

Малкият часовник на камината звънва деликатно. Смъртните маски си шепнат помежду си. Една от тях се обръща направо към мен и аз тихо изговарям думите: „Леля Роузбъд“.

Господин Лъвхарт изглежда стреснат.

– Какво казахте?

– Леля Роузбъд – повтарям. Смъртната маска се усмихва. – Трябваше да я убиете.

Маските се смеят. Господин Лъвхарт стисва ръба на масата; чайникът се клати.

– Може би ще имате друга възможност.

Той се успокоява.

– Умно момиче.