Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Госпожа Фоксглав събира празните чаши.

– А сега ще разгадая чаените листа – другата ми голяма страст. Допийте си, господин Лъвхарт.

Той си допива чая и подава чашата си. Тя първо оглежда своята, като я върти в ръка и разглежда утайката.

– Ами явно ще ме сполети нещо внезапно и неочаквано.

Господин Лъвхарт вади един сребърен пистолет от жилетката си и я застрелва в главата. Тя пада на голяма купчина на пода, а лавандуловият и кекс се изхлузва от масата подир нея.

Голиат се изправя като защитна стена пред мен.

– Лимоновият кекс беше малко сухичък, не мислите ли? – отбелязва господин Лъвхарт. – Време е да потегляме.

Чуваме как отвън пристига карета.

– Застреляхте я, защото кексът беше незадоволителен? – пита Голиат озадачен.

– Разбира се. Аз съм ценител на домашните сладкиши. Хайде, елате – и махва към вратата.

– Вие сте луд! – виква Голиат.

– Разбира се.

Смъртните маски гледат как си тръгваме, доволни като едри тикви на полето.

– Трябва да ви предупредя. Моята карета не разбира идеята на времето – казва господин Лъвхарт и намества ръкавелите си.

– И какво точно искате да кажете с това? – пита Голиат.

– Качете се. Да се повозим. – Покланя се закачливо.

Каретата е тапицирана с червена коприна, агресивна като кърваво местопрестъпление.

Конете изцвилват и потегляме; каретата се тресе, движи се в мрак. Земята наоколо се изменя в адски пейзаж, морето почернява от издути трупове, които се носят по пенестите му хребети. Виждам един ангел да пада от небето, с черни крила и викове. Пада на купчина покрай пътя, с потрошени кости, огромните му криле – кървава маса от счупени структури.

– Опа! – казва господин Лъвхарт и дърпа завесите, които са от червена коприна.

Голиат ме държи здраво и го гледа злобно, чакайки обяснение.

– Пряк път – отговаря той. – С мъничко черна магия.

Нямам сърце, така да се каже. Съставен съм от тъмна материя и часовникови механизми. Тикам, такам. Пристигнах от Подземния свят, защото търся нещо. Тик-так. Много скъпоценно нещо. Съдържа време, съдържа нещо, което искам.

Един бог е станал часовник. Един часовник е станал момиче. Малка проклета метаморфоза. Вече наистина много огладнях.

Я

ж

Я

ж

Я

ж

Тик-так.

Изплуваме от мрака. Розово озарява нощното небе, докато каретата ни се движи по селските пътища. Това е розовото на Египет, цвърти. Мисля, че пирамидите са били огромни машини на времето, където тялото на краля е било транспортирано до Земята на мъртвите и черната слуз в реката на Подземния свят. Помня как веднъж видях погребалната камера на един крал и съкровищата му, които бащата на Голиат беше открил – ветрила от щраусови пера, абаносови статуи, саркофаг от чисто злато.

В гробниците имаше вълшебни лампи, които да помагат на краля в Подземния свят, да му помогнат да мине покрай демоните, които пазят портите. Ако се провалиш в изпитанието, демон изяжда душата ти.

Защо при тези думи се сещам за господин Лъвхарт? Той крал ли е? Дали се скита в Подземния свят и се стреми да запази душата си? Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.

Вие сте пламнала гора.

Изгорете ги, господин Лъвхарт. Изгорете ги, докато нищо не остане от тях.

Спомням си неделните проповеди, на които ходех със сестрите си. Викарият не беше споменавал вълшебни лампи, нито скарабеи. Не беше споменавал богинята хипопотам, нито бога крокодил, който излапвал всичко. Вместо това подбелваше очи и вдигаше дълъг, блед пръст към статуя на мъж, прикован за кръст. Говореше за болка и адски огън. Често говореше за саможертва. Мисля, че това му беше любимата дума.

Обзалагам се, че египетските жреци биха си умрели от смях.

Помня проповедите за прошката. Помня как дъждът жално биеше по прозорците на църквата. Помня дългите въздишки на викария и колко често подбелваше очи. Помня как ми се искаше да падне и да умре просто за да се свърши, за да приключи.

Мисля си за онези египетски жреци, които имат ножове и огледала в ръцете, банкети и жътви, вълшебни книги на мъртвите, водни кончета в ушите и мед на устните.