Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Баща ми имаше огромна колекция от машини и устройства, с които се беше сдобил през годините по света. Всяка машина беше изобретение. Всяка машина таеше възможността за пътуване във времето.

Имах най-строго нареждане никога да не си играя с тези уреди, тъй като били опасни, а и скъпи. На мен ми изглеждаха като странни и красиви скулптури из къщата. Колело с шипове и гравирани символи в коридора, огледална черна кутия с формата на ковчег в трапезарията, египетски трон от злато в зимната градина, който използвал слънчевата светлина като източник на енергия, дори комплект съсухрени пигмейски глави и гръмоотвод на покрива. В кабинета на баща ми имаше един висок старинен часовник, най-ценната му вещ. Беше се сдобил с него от един часовникар в Лондон – един много необичаен часовникар.

– Този часовник – каза ми той – е много, много специален. В него има нещо. Нещо, пленено във времето.

– Какво има вътре, татко? Как работи? – попитах.

– Часовникарят ми каза, че ще започне да ми говори. Сам ще ми обясни как работи.

Гледах часовника – беше красиво и плашещо нещо. Беше почти два метра и имаше нарисувано голямо лице с побъркана усмивка. По стените му бяха плъзнали гравирани калинки. Тревожеше ме това, че беше с формата на ковчег.

Тайно го докоснах с ръка, когато баща ми не беше в кабинета си. Беше топъл и бях сигурен, че усещам как диша.

Превърна се в любимото нещо на баща ми. Обичаше го повече от всичко на света.

Майка ми необяснимо се беше разболяла през последните няколко месеца и стоеше затворена в стаята си, тъй като беше прекадено изнемощяла да се движи. Завесите в стаята и винаги бяха спуснати, защото очите и главата я боляха от слънчевата светлина. Много доктори идваха при нея, всеки предписваше различни отвари и лекове, но нищо не и помогна. Накрая докторите спряха да идват. Сметнаха, че просто има слабо сърце и трябва да си почива, пък природата си знаела своето. Тъй като татко прекарваше повечето си време в чужбина по работа или в кабинета си, където боготвореше новия си часовник, тя беше много самотна и само аз и сестра и и правехме компания.

Леля Роузбъд живееше наблизо. Беше вдовица, висока и строга жена с кехлибарени гущерови очи и черна коса, навита на кок. Всяка сутрин идваше на гости на майка ми, седеше до леглото и. Всяка сутрин си носеше нещо за шиене – обичаше да бродира библейски фрази върху дантели – и всяка сутрин носеше домашен сладкиш, с който да ободри майка ми. Малки дарове за утеха.

Една сутрин, преди леля Роузбъд да дойде, донесох на мама момини сълзи, които бях набрал от градината. Цветчетата бяха много нежни, като приказни камбанки, и бели като водовъртежи.

– Добро утро, мамо – казах.

Стаята миришеше на лавандула и нещо солено.

Тя се усмихна, а аз я целунах по бузата и поставих момините сълзи в празната ваза до леглото и.

– Колко са хубави, Джон. Благодаря ти.

Из стаята висяха закачени бродираните библейски фрази, обрамчени с дантела. Обкръжаваха я. Скупчваха се около нея.

– Как се чувстваш?

– Все същото ми е – каза тя тъжно. – Разкажи ми за телескопа си. Какво видя снощи?

– Колана на Орион и Голямата мечка. Бяха много ясни, много ярки. Видях и падаща звезда, което е на късмет.

– Джон, мислиш ли, че там горе има ангели? Понякога виждаш ли ги в нощното небе?

– Още не съм. Но продължавам да гледам. Може би падащата звезда е била ангел, който идва, за да те излекува.

На вратата се почуква и леля Роузбъд влиза – стоманен поглед, кутия с панделка в ръцете и.

– Добро утро, Лили. – Не ми обръща внимание. – Донесох орехов сладкиш.

– Много мило, сестричке, но нямам особен апетит.

– Глупости, трябва да ядеш. – казва тя и ме поглежда ядно; това е сигналът да си тръгвам.

Този път, когато излязох от стаята, останах до ключалката, гледах и слушах. Никога не бях го правил преди. Но имаше прекалено много от онези библейски дантелени дарове. Имаше прекалено много сладкиши. Майка ми се давеше в тях.

Леля Роузбъд кацна до леглото, гласът и – нисък и съскащ:

– Лили, миличка. Няма ли да опиташ от ореховия сладкиш, който донесох?

– Не. Може по-късно.

– Само малко, Лили, само малко. Ще ти помогне да се оправиш. Добро момиче.

– Има особен вкус. Странен вкус.

– Само хапни, миличка.

Чутото ми стигаше.

Когато баща ми се върна от Париж същата вечер, се качих в кабинета му и му разказах какво бях чул.

– И какво по-точно намекваш, Джон? – каза той, докато седеше на бюрото си и току поглеждаше към часовника.