Робърт Джордан - Конан Великолепния

Преди още кимериецът да прекрачи прага, похотлива жена с маслинен цвят на кожата обви ръце около врата му. Позлатените месингови чашки на корсета едва побираха големите ѝ гърди. Върху съблазнително закръгления ѝ ханш проблясваше тънка позлатена верижка, която поддържаше две широки не повече от педя парчета ефирна синя коприна отпред и отзад с дължина до украсените ѝ с гривни глезени.

— Ах, Конан — измърка тя — колко жалко, че не се върна по-рано.

— Пийни малко вино с мен, Семирамис — покани я Конан, като оглеждаше пищните ѝ гърди — и ми кажи защо е трябвало да се върна по-рано. После ще се качим горе… — той замълча и се намръщи, защото тя поклати отрицателно глава.

— Тази нощ ще работя, кимериецо — обясни с въздишка тя на намръщения Конан. — Дори и аз се нуждая от малко сребро, за да живея.

— Аз имам сребро — изръмжа той.

— А пък аз не мога да взема пари от теб. И не желая да взема.

— Винаги ми излизаш с тези приказки — тихо изруга той. — Защо не можеш да взимаш пари от мен? Не мога да те разбера.

— Не можеш, защото си мъж — тя нежно се засмя и прокара пръст по брадата му. — За което непрекъснато благодаря на боговете.

Конан стисна зъби. Най-напред Лиана го беше направила на глупак, сега и Семирамис се опитваше да стори същото.

Жените никога не казват направо какво мислят. Добре. Щом тази нощ не съм ти нужен, тогава и ти не ми трябваш — Конан я остави да стои с юмруци на бедрата и изкривена от ярост уста.

На бара Конан бръкна в торбичката си, извади няколко дребни монети и ги хвърли върху напуканата дървена плоча. Както и очакваше, звънтенето на монетите веднага привлече вниманието на Абулетис въпреки оглушителния шум в кръчмата. Кръчмарят избърса дебелите си пръсти в мръсната престилка, препасана върху избелялата му жълта туника, и с ловко движение прибра монетите.

— Искам вино за тези пари — каза Конан.

Абулетис кимна.

— И малко информация.

— Това ще стигне само за виното — отговори сухо кръчмарят. Той остави пред едрия младеж дървена халба, от която се носеше миризма на евтино кисело вино. — Информацията струва повече.

Конан потри с палец нареза от удар с меч върху ръба на бара. Свинските очички на Абулетис проследиха движението му.

— Доколкото си спомням, бяха шестима — небрежно напомни Конан. — Единият те наръга с ножа си в ребрата и беше готов да те изкорми, ако си отвориш устата без негово позволение. Май бяха намислили да те завлекат в кухнята? Като че ли се канеха да пъхнат краката ти в огнището, докато не им кажеш къде криеш златото си?

— Нямам злато — промърмори Абулетис неубедително. Той можеше от десет крачки да съгледа почерняла медна монета, а се носеха слухове, че откраднатите от него навремето пари са заровени някъде в кръчмата.

— Разбира се, че нямаш — съгласи се Конан хитро. — Сигурно Хануман ти е отредил късмет, че аз видях какво става, докато никой друг не разбра. Щеше да бъде… неудобно за теб да пекат краката ти в огъня и ти да нямаш какво да им кажеш.

— Вярно, ти видя — гласът на дебелия човек беше кисел като виното му. — И с проклетия си меч насече половината ми маси. Знаеш ли колко ми струваше да ги подменя? Курвите бяха полудели от пролятата кръв, а половината ми нощни клиенти престанаха да идват от страх да не ги накълцаш.

Конан само се засмя и опъна една дълга глътка. Тук не минаваше и нощ, без да се пролее кръв по посипания с дървени стърготини под. Често се случваше да измъкнат някой труп и да го захвърлят в съседната уличка.

Лицето на Абулетис се изкриви, брадичката му хлътна и се сля с двойната му гуша.

— Това урежда нещата помежду ни. Така ли?

Кимериецът кимна, но предупреди:

— Само ако ми съобщиш това, което ме интересува. Търся една жена.

Абулетис изсумтя и посочи към проститутките в салона. Конан търпеливо продължи:

— Тя е крадла, висока приблизително ей толкова — той вдигна огромната си ръка до гърдите — и добре закръглена за ръста си. Тази нощ е в черни гамаши и къса туника — и двете опънати по тялото. Носеше и това — Конан постави на бара нож за хвърляне. — Нарече себе си Лиана.

Абулетис прокара черното острие по кокалчето на мръсния си пръст.

— Не познавам крадла на име Лиана, нито друга жена с това име. Имаше обаче един мъж, който използуваше ножове като този. Казваха му Джамал.

— Търся жена, Абулетис.

Дебелият кръчмар вдигна рамене.

— Той имаше дъщеря. Как ли се казваше? Чакай да помисля — Абулетис потърка тлъстата си буза.