Робърт Джордан: Конан Великолепния

Открехна вратата на помещението, в което се намираше, и надзърна в зала, осветена от позлатени месингови газени лампи, окачени на бронзови вериги. На равни разстояния покрай облицованите с мозайка в сложни многоцветни фигури стени, бяха наредени инкрустирани със седеф маси. По полирания мраморен под не се чуваха никакви стъпки. Конан се промъкна тихо в коридора.

Спря за миг, за да си припомни плана на къщата. Ориентира се накъде да тръгне към стаята със съкровищата. Напрегнал слух до краен предел, безшумен като котка, той прекоси няколко зали към задното стълбище. Слезе на долния етаж, зави и пое по други стълби. Тяхното разположение и изтрити от употреба тъмночервени плочки без орнаменти показваше, че са предназначени за прислугата. На два пъти дочу тътрене на сандали, което го предупреди за опасността, и тогава той замръзваше на място, притиснал гръб о стената със стаен дъх, докато прислужници в светлосини туники, изцяло заети със задълженията си, прекосяваха коридора, без да се оглеждат.

Озова се в централната градина, която приличаше на малък каньон, ограден от високите засенчени стени на къщата. До слуха му достигна ромонът на фонтаните и приглушеният говор на хората около тях, скрити от смокинови дървета, цъфтящи растения и алабастрови скулптури. Стаята със скъпоценностите беше точно срещу него, оттатък градината.

Пристъпи и замръзна. По една от градинските пътеки към него бързо се приближаваше някой. Конан тихо отстъпи встрани извън обсега на проникваща от входа светлина. Внезапно човекът изчезна. Зачуди се дали не го бяха открили. Който и да беше приближаващият, сега напредваше много бавно и безшумно, почти пълзешком. След миг обаче фигурата отново се показа в цял ръст и тръгна право към него. Той стисна зъби, но това беше единственото му движение — изчакваше стаен в мрака. Човекът се приближаваше с всяка стъпка. Десет крачки. Пет. Две.

Необяснимо мълчаливата досега фигура неочаквано спря и ахна. Младежът скочи. Едната му ръка запуши устата, а другата сграбчи ръцете. В мазолестата му длан се забиха зъби, пленникът диво заизвива тяло и бясно зарита. Няколко попадения едва не покосиха краката му.

— Дано Ерлик да те прибере! — изсъска Конан. — Биеш се като жена! Престани, няма да ти сторя нищо лошо…

Изведнъж усети, че силното тяло в ръцете му е доста закръглено. Премести се малко към идващата от входа светлина и погледът му се сблъска с големи, смръщени, кафяви очи. Беше жена. Красавица с атлазена маслинова кожа и сплетена на две плитки коса, завити около малката ѝ глава. Тя вече не впиваше зъбите си в дланта му и той поотпусна стиснатите около челюстта ѝ пръсти. Отвори уста да я предупреди, че ако не вика, няма да ѝ стори нищо, но тя го изпревари.

— Аз съм магьосница — прошепна с дрезгав глас жената — и те познавам, Конан, чужденецо от Самария или Кимерия, или от някъде другаде. И си тук да крадеш. Пусни ме!

Космите На тила му настръхнаха. Откъде знае? Той изглежда притежава дарбата да налита на магьосници — дарба, от която с удоволствие би се отказал. Когато видя веселото пламъче в очите ѝ и малките бели зъби, които хапеха пълната ѝ долна устна, за да не се изсмее, Конан махна ръката си от лицето ѝ. За първи път сведе очи и огледа жената, облечена в прилепнала плътно около тялото дреха, от главата до петите. Дори стъпалата ѝ бяха обути в черни чорапи с един пръст като зимни ръкавици.

Държейки я за раменете далеч от себе си, Конан не можа да сдържи усмивката си. Беше стройна и дребна на ръст, но извивките на тялото ѝ под старите дрехи не оставяха никакви съмнения, че е жена. Тя го ритна и той сграбчи бедрото ѝ.

— Магьосница? — промълви той тихо. — Сигурен съм, че ако нашаря задника ти с една пръчка, ще се окаже нещо друго?

— А аз пък съм сигурна, че още при първия удар ще завия така силно, че ще събера тук половината град — прошепна тя. — Всъщност не искам да го сторя. Името ми е Лиана и съм чувала за теб, Конан. Виждала съм те по улиците. Възхищавам ти се. Исках просто да бъда загадъчна, за да възбудя интереса ти и да предпочетеш мен пред другите ти жени — тя разкърши рамене под ръцете му, а закръглените ѝ гърди, едри за дребничкото тяло, изглеждаха разкошни. Лиана облиза устни и се усмихна съблазнително. — Моля те, би ли ме пуснал на земята? Стискаш ме толкова силно, че ми причиняваш болка.

Конан се поколеба, после я пусна.

— Какви са тези парцали, с които си се навлякла, Лиана?

— Забрави за тях — отвърна тя и се приближи до него. — Целуни ме.