Т Барън - Изгубените години

— Задръж си я — каза тя и черните й очи се впиха в мен. — Ако нямаш какво повече да предложиш, няма какво повече да говорим. Освен за шаха, разбира се.

Главата ми се въртеше. Не знаех почти нищо за силите на Галатор, но те явно бяха необикновени. „Непознаваеми“, по думите на Каирпре. Не можех да се разделя с последното Съкровище! Вече бе спасило живота ни веднъж и като нищо можеше отново да го стори. А и ако Стангмар толкова го искаше, можех да го използвам, за да се пазаря за живота на Риа. Нямаше как да съм сигурен, че още е жива, но без Галатор нямах никакъв шанс да я спася. Освен това медальонът бе подарък от собствената ми майка, беше ми го дала, за да го пазя. Ако се откажех от него, сякаш се отказвах от част от нейната любов.

И все пак… ако не го предложех на Домну, тя не би ми помогнала. Без нейната помощ никога нямаше да стигна до замъка и пак не бих могъл да помогна на Риа. Но пък каква полза да проникна там без Галатор?

— Ти си на ход — повтори тя и ме побутна нетърпеливо. — Хайде.

— Добре, аз съм на ход — повторих аз и бавно свалих Галатор от врата си. — Познаваш го, нали?

Домну се прозя.

— Виждала съм го няколко пъти през вековете. Какво за него?

— Значи знаеш колко е ценен.

Вещицата остана равнодушна.

— Дочух това-онова.

Шим ме подръпна за туниката.

— Недей! Това глупостно!

Пренебрегнах го и заявих:

— Аз залагам… Галатор. Ако ни отнесеш до замъка на Стангмар, ще… — думите ме задавиха. — Ще ти го дам.

Черните й очи се разшириха.

— Не! — извика Шим. — Той ни трябва!

Пристъпих към нея.

— Но ако аз или Шим се върнем живи при теб, независимо кога, трябва да го върнеш.

Стиснах кожената връв на амулета и й го подадох. Скъпоценният камък хвърляше матови отблясъци на неспокойната светлина.

— Това са условията ми.

Домну изкудкудяка, сякаш се канеше да погълне нещо вкусно.

— А ако се върнете, в което се съмнявам, рожбо… вярваш ли, че ще ви го върна?

— Не! — отсече Шим.

Изгледах я сериозно.

— Каза, че никога не нарушаваш правилата.

— Това е вярно — кимна тя и небрежно добави: — С едно-две изключения, разбира се. — Ръката й внезапно се стрелна към медальона и ми го отне. — Разбрахме се.

Сърцето ми се сви. Галатор го нямаше.

Домну погледна медальона, а зеленият камък се отрази в очите й. Пусна го в един от торбестите си джобове и се усмихна като човек, който току-що е спечелил огромен залог. Аз пък не можех да се отърся от усещането, че съм се отказал от последната си и най-голяма надежда.

— През цялото време това си искала — отроних горчиво.

— Май че е тъй, рожбо.

— Защо просто не ми го взе? Защо така проточи всичко?

Домну сякаш се обиди.

— Аз?! Да взема нещо, което не ми принадлежи? Никога! — сопна се тя и потупа джоба, в който беше амулетът. — Освен това Галатор трябва да бъде даден доброволно. Ако бъде откраднат, силите му са безполезни. Никой ли не ти го е казвал?

Поклатих отрицателно глава.

— Жалко — обобщи тя и отново се прозя широко. — Много жалко.

— Време е да изпълниш своята част от сделката — мрачно казах аз. — Как ще ни отведеш до замъка?

— Ще възразиш ли, ако поотложим? — попита тя. — В момента съм малко уморена.

— Да поотложим?!

— Да — пак се прозя тя. — До утре по някое време.

— Не! Ти обеща!

— Това е нечестностно!

Тя ни огледа внимателно.

— Е, добре. Сигурно може да стане и днес. Не ви е срам, да не позволите на една бедна старица да си почине! — плешивата й глава се надипли замислено. — Остава да измисля как да го направим.

Тя потупа облото си теме, а черните й очи се стрелкаха из стаята.

— А, сетих се. Криле! Ще ти трябват криле. Най-добре онези, с които си свикнал.

Сърцето ми прескочи, запитах се дали говори за легендарните криле, за които ми разказа Каирпре. Нима Домну щеше да ми върне онова, което жителите на Финкайра бяха изгубили толкова отдавна? Разкърших рамене в очакване, а тя зашляпа към входа. Отвори тежката врата, посегна в мрака и извади малка желязна клетка. В нея имаше ястреб. Мерлин.

— Беля!

Втурнах се към клетката, а птичката щастливо свиреше, пърхаше и чаткаше с нокти по решетките.

— Пусни го — замолих се аз, докато галех топлите перца.

— Внимавай — предупреди Домну. — Много е непослушен. Истински боец, малко телце, голям дух. Ако си науми, ще те разкъса на парченца.

— Не и мен.

Тя сви рамене.

— Щом настояваш.

Домну почука с пръст по клетката и тя изчезна мигновено. Беля започна да пада, но се усети точно преди да се удари в пода. Плесна два пъти с криле, отново изсвири и кацна на тоягата ми, а след това подскочи на лявото ми рамо. Отърка вратле в ухото ми, обърна се към Домну и гневно раздра въздуха с острите си нокти.