Т Барън - Изгубените години

— Как го откри? — попитах аз.

Тя се почеса по брадавицата.

— Той ме откри, а как — не знам. Когато дойде, беше… да кажем, доста изнемощял. Сякаш някой се беше опитал да го направи на кайма. Цяло чудо е, че изобщо можеше да лети, окаяникът. Пооправих го, надявах се да го науча да играе на зарове, но този неблагодарен дивак категорично отказа.

Щом чу това, Беля рязко изсвири и отново раздра въздуха.

— Да, да, пъхнах го в клетка против волята му. За негово добро беше.

Беля отново й се накара.

— И за моя безопасност! Когато му казах, че нямам намерение да търся приятеля му, той ми се нахвърли. Опита се да ме нападне! Можех още тогава да го превърна в плужек, но реших да го оставя, ако си оправи обноските. Във всеки случай, сега ще ни бъде полезен.

Объркани, двамата с Беля наклонихме едновременно глави.

— Трябва да те предупредя — продължи Домну, — че мога да ти помогна да стигнеш до замъка, но не и в него. Ще трябва сам да влезеш. Както и да излезеш.

Тя надникна в джоба, където бе пъхнала Галатор.

— Повече няма да се видим, тъй че нека ти благодаря, че ми го даде.

Въздъхнах, но познатата тежест на рамото ми облекчи тъгата и аз вдигнах ръка към птицата.

— А аз ти благодаря, че ми го върна.

Домну се плъзна към нас и под зоркия поглед на Беля постави едната си ръка върху главата ми, а другата — върху темето на Шим. После замърмори със същия съсредоточен вид, както когато смали шахматните фигури.

Веднага усетих, че с мен става същото. Въпреки писъците на Шим дочух как Домну дава някакви наставления на Беля. Внезапно забелязах, че ястребът вече не е на рамото ми. Вместо това аз бях на неговото и летях високо над Мрачните хълмове.

Носех се в мрака, прегърнал Беля през врата. По наклона на гърба му личеше, че постепенно набираме височина. С едната ръка държах тоягата си, мъничка почти колкото мен. Запитах се къде е Шим — надявах се поне да е в безопасност.

Духаше студен вятър, толкова силен, че незрящите ми очи се замъглиха и по бузите ми потекоха сълзи. С всеки порив перата по врата на мерлина трепкаха и се търкаха в лицето и ръцете ми. Бях голям почти колкото главата на ястреба и осъзнах, че те далеч не са меки и пухкави, както ми се струваше преди. Всяко от тях беше гъвкаво като жилава клонка и кораво като кост.

Постепенно движенията на тялото под мен станаха и мои. С всеки замах на крилете вдишвах, с всяко спускане издишвах. Преди всяко движение мускулите по раменете и гърба на мерлина първо се стягаха, а после мощно го запращаха нагоре.

Вслушвах се с всичка сила, за да доловя каквото мога в мрака. Крилете на птицата бяха изненадващо безшумни — чувах само тихо свистене и лекото припукване на раменните стави.

За пръв път в живота си вкусих свободата на полета. Мракът наоколо само засилваше чувството, че се издигаме без предел и граници, а вятърът в лицето ми донесе полъх от несравнимото усещане, което жителите на Финкайра бяха познали и загубили. Усещане, което помнех не с ума, а с костите си.

Вятърът смени посоката си и внезапно дочух слабо хленчене. Идваше от ноктите на ястреба, който явно носеше и друг пътник, както иначе би понесъл полска мишка, уловена за вечеря. Знаех също, че мъничкият Шим е по-ужасен и от мишката.

Опитах се да напрегна втория си взор до самия му предел, че и повече, за да преборя сгъстяващия се мрак, но усещах ограниченията на зрението си по-ясно от предимствата му. Покровът над замъка на Стангмар се стелеше над Мрачните хълмове, като скриваше и тях, и нас. Навлизахме в земите, където, както бе казала Риа, „нощта никога не свършва“.

С усилие долових контурите на надигащите се възвишения под нас. По тях не растяха дървета, по склоновете им не течаха реки. В един момент ми се стори, че земята се спуска в дълбок, но тесен каньон и сякаш дочух глух зов на орел. На север гъстото зарево от множество скупчени факли се смесваше с дрезгавите крясъци на таласъми. На юг пък проблясваха зловещи светлинки, които смразяваха кръвта ми повече и от вятъра.

По склоновете на каньона забелязах няколко къщи, навярно някогашно селище. У мен се надигна странен копнеж. Дали като малък не съм живял в подобно село? Ако някак можех да видя тези земи на светло, дали биха ми върнали част от спомените? Къщите обаче бяха мрачни и безмълвни като миналото ми. В тях не горяха огнища, не се чуваха гласове.

Съмнявах се, че тук още работят хора като Хон, както с векове бяха правили предците им преди възкачването на Стангмар на престола и началото на несекващия мрак. Още по-малко вероятно беше да е оцелял някой градинар. Домът на Т‘еилеан и Гарлата поне тънеше в сумрак, а тук властваше вечно затъмнение.