Т Барън - Изгубените години

— Игричката им не ме интересува — заключи тя и почеса дракона по ухото. — Едва смогвам да следя моите.

Шим се притисна още по-силно към мен.

— Аз уплашен! Много, много, много уплашен!

— Не виждам защо — отвърна Домну и криво се ухили. — Умирането не е чак толкова лошо. След първия път.

Тя сложи крак върху гърба на дракона, посегна към черния цар и грубо го сграбчи за врата. Може и да греша, но когато го вдигна от килима, ми се стори, че чувам слаб измъчен писък. Без да изпуска царя, тя лъсна короната му с чувалоподобната си роба.

— Предлагам да поиграем на нещо, преди да ви отпратя, рожби. Ще ни отвлече за малко, вас от предстоящата смърт, а мен — от предстоящата загуба. Пръчки ли предпочитате, или зарове?

— Имаме нужда от помощта ти — примолих се аз.

Тя шумно тресна черния цар обратно на мястото му, с клатушкане зашляпа към купчината пръчки и взе един малък сноп.

— Мисля, че днес три е по-добре от тринайсет, а вие? В костите си усещам, че днес печелят малките числа. Кости! Искате ли да хвърляме кости?

— Моля те! Трябва да стигнем до Замъка под Покрова.

— Замъка под Покрова ли? — учуди се тя, издърпа една пръчка и плю върху нея. — Че защо ви е да ходите там?

— Добър въпрос — промърмори Шим, без да пуска прасеца ми.

— Освен това — продължи Домну, докато разглеждаше пръчката, — ако ви изпратя там, положително ще умрете и аз със сигурност ще загубя.

— Няма ли да ни помогнеш, моля те!

— Боя се, че няма, рожбо.

Тя завъртя пръчката, а аз се намръщих.

— Щом няма да ни помогнеш, защо не ни върнеш обратно в Призрачното тресавище, за да умрем там?

Щим ме погледна изумено.

— Може и тъй да сторя, рожбо. Все пак обещах на Рита Гаур да не ви държа в безопасност тук цял ден. Нали разбирате, такива са правилата на облога, а аз никога не ги нарушавам — обясни Домну и сниши глас. — Пък и ако го направя, той ще се усети.

Тя пъхна пръчката при останалите и върна цялата връзка обратно в купчината.

— Защо бързаш толкова? — попита ме тя. — Още имаме време да поиграем.

— Нямаме време! — извиках аз. — Няма ли начин да те убедим?

— Единственият въпрос — продължи тя, оглеждайки стаята, — е коя игра да изберем. Разбира се! Шах! Макар че ти едва ли знаеш правилата, млад си още. Няма значение, ела насам и ще те понауча. Доведи и оня храбрец, дето е увиснал на крака ти.

Домну се върна на килима и обходи с поглед фигурите.

— Май са твърде големи.

Съсредоточена, тя положи длан върху короната на червената царица, промълви нещо и започна бавно да я натиска надолу. За мое огромно удивление, царицата и останалите фигури постепенно се смалиха до половината от предишния си размер. Сега най-големите бяха високи колкото Шим.

Домну гордо махна с ръка към тях.

— Тази игра е едно от по-добрите ми изобретения, навсякъде се харесва. Дори хората я възприеха, въпреки че никак не умеят да се съсредоточават. Неприятно ми е само как са опростили правилата. Единственият недостатък на играта е, че трябват двама души, а никак не ми е лесно да си намеря подходящ партньор.

Тя вдигна тънките си вежди и към челото й плъзнаха вълни от бръчки.

— Особено когато толкова рядко имам гости. Между другото, повечето влизат през предния вход, вас какво ви прихвана, че минахте през задния? Ако не бяхте почукали на стъпалото, можеше да не ви открия.

— Не съм чукал.

— Разбира се, че почука! Макар че при тая олелия отвън едва те чух.

— Ама аз не съм чукал!

— Рожбо, бързо забравяш! Почука с нещо твърдо, може би с главата си. Или с онуй неугледно медальонче на врата ти.

Внезапно спомнил си за Галатор, аз здраво го стиснах. Той вече не светеше. Бързо го пъхнах под туниката си.

— Можех да ви оставя отвън, но толкова отдавна не съм имала компания за игра! Има-няма два века! След като ви прибрах, се сетих, че сигурно сте онези, срещу които заложи Рита Гаур. Каза, че няма да оцелеете и ден, ако стигнете дотук.

Тя замислено присви старите си очи.

— Жалко, че не ви видях, преди да приема облога.

Домну обиколи килима, като внимателно оглеждаше всяка от фигурите. Заради мъждукащата светлина сякаш цялата стая трептеше, но ми се стори, че щом ги доближеше, те се разтреперваха. Когато мина край един благороден на вид черен жребец, той сякаш леко раздвижи задните си крака. Домну веднага се завъртя.

— Да не смяташ да ме сриташ, а? — очите й гневно проблеснаха и тя бавно прокара пръст по гривата му. — Не вярвам, едва ли си толкова невъзпитан. Сигурно тежестта ти е малко. Да, точно това ще да е.