Т Барън - Изгубените години

Шим изпълзя до мен.

— Ти чува това?

— Не съм сигурен — прошепнах аз. — Стори ми се, че долавям нещо пред нас.

Изминаха няколко минути. Чувах само дишането ни и блъскането на собственото си сърце.

Накрая леко побутнах Шим по лакътя.

— Да вървим — прошепнах аз, — но по-тихо. Таласъмите са наблизо.

— Оооо — простена Шим. — Аз уплашен. Съвсем, напълно, аб…

— Тихо!

От сенките долетя дрезгав вик, затрополиха крака. Пламнаха факли и разпръснаха тъмнината.

— Таласъми!

Хукнахме към скалистия хребет. Под краката ни пукаха клони, тръни деряха прасците ни. Точно зад нас чувах тежкия дъх на таласъмите, дрънченето на броните им и съскането на факлите.

С Шим се носехме по скалите, като се опитвахме да не се спъваме, а мракът ни притискаше от всички страни. Нито знаехме, нито ни вълнуваше накъде бягаме. Усещахме само, че таласъмите ни настигат.

В отчаян опит да ги заблудя свих рязко встрани. Шим ме следваше плътно и двамата пресякохме хребета. Гледката пред нас смрази кръвта ни. На фона на мрачното небе чак до хоризонта се простираха още по-мрачни хълмове. Най-лошото беше, че долината под нас бе непрогледно черна, осеяна със стотици дребни светлинки. Знаехме, че таласъмите са по петите ни, и въпреки това се поколебахме за миг.

Между главата ми и върха на тоягата профуча копие и падна на земята след хор от дрезгави проклятия, но ние вече се носехме надолу по склона. Препънах се в някаква скала и се преметнах през глава. Шим изчака да се изправя и да грабна тоягата, после двамата нахлухме в тъмната долина.

Мракът ни заля като вълна, а мократа земя омекна под краката ни. Застоялият въздух вонеше. Не след дълго джапахме през поле от бълбукаща тиня, покрито от огромна локва вода.

Внезапно спрях и Шим се блъсна в гърба ми.

— Ти защо спира? — раздразнено попита той.

— Слушай.

— Аз не чува нищо, освен туптене на ожулен мой нос.

— Именно. Таласъмите спряха някъде зад нас.

— Ти прав — кимна малкият великан и неспокойно подуши въздуха. — Мисли ли, че ги е страх дойдат тук?

В кожените ми ботуши се просмука нещо студено.

— Може би това е… Призрачното тресавище.

Вместо отговор в далечината изникна трептяща светлинка и застина в мрака, сякаш за да ни разгледа. Появи се втора, после трета. Скоро из въздуха се носеха поне двадесетина и бавно се приближаваха.

Шим стисна ръката ми.

Надигна се смрад на гниеща риба. Задавих се, белите ми дробове се разбунтуваха, но с наближаването на светлинните тя се засилваше. Разнесе се тъничък, нестроен вой — древно погребално песнопение, пропито със скръб и нестихваща болка. Потръпнах — то сякаш извираше от земята, от светлинките и от вонящия въздух. Идваше и от едната страна, и от другата. От всички посоки наведнъж.

Шим ужасено изписка, пусна ръката ми и побягна по-далеч от скупчените светлинки.

— Чакай! — креснах аз и се хвърлих след него, но след няколко крачки кракът ми се заплете в нещо. Стоварих се по лице в лигава локва, изправих се, измъкнах тоягата си и изтръсках тинята от ръцете си. Воняха на плесен и разложение.

Зловещите светлинки отново се събраха и закръжиха около мен. Воят се засили, заля ме миризма на смърт.

— Шим!

Отговор не последва.

— Шим!

Тогава се чу писък.

Светлините настъпваха и се взираха в мен като десетки очи. Ето как щеше да завърши моето приключение! По-добре да се бях удавил край бреговете на Гуинет, отколкото да загина така, окаян и сам. От пропадналото търсене обаче ме болеше по-малко, отколкото от загубата на Риа. Също като храбрия мерлин, тя бе дала живота си за мен. Аз не заслужавах подобно приятелство, а тя не заслужаваше да умре. Бе толкова жизнена, тъй пълна с мъдрост, която изобщо не разбирах. При мисълта, че съм я загубил, сърцето ми сякаш избухна в пламъци.

Внезапно осъзнах, че Галатор се е разгорял на гърдите ми. Отскубнах го от шията си и го вдигнах високо. Сърцевината му излъчваше искряща зелена светлина и отблъскваше мрака достатъчно надалеч, за да виждам ръката си чак до рамото.

Зловещите светлинки се разколебаха и спряха, воят секна, свеж повей докосна въздуха, а сиянието на Галатор се разрасна. След няколко мига зелената светлина озаряваше цялото ми тяло, както и тоягата.

— Шим! Къде си?

— Тук! — целият подгизнал, той се запрепъва към мен. От гърдите, краката, ръцете и половината му лице се стичаше черна тиня.

Светлинките затрептяха и бавно отстъпиха пред нарастващото сияние, а накрая се скриха в мрака. Воят започна отново, но премина в гневно мърморене.