Т Барън - Изгубените години

Усетих, че Галатор се е затоплил на гърдите ми. Надникнах под туниката си, видях, че сърцето му слабо сияе… и разбрах, че теорията на Каирпре е самата истина.

Няколко часа вървяхме към прохода, а тоягата ми ритмично почукваше по сухата пръст и мъртвите треви. От Мрачните хълмове духаше студен вятър, острите му пориви жилеха като плесници. Шим се стараеше да не изостава, но няколко пъти трябваше да му помагам да се отскубне от бодлив храст или да прехвърли стръмен склон.

Колкото повече се изкачвахме, толкова по-яростен ставаше вятърът. Скоро така свирепо ни блъскаше, че ръката, с която държах тоягата, вместо да пулсира от болка, започна да изтръпва и скоро стана безчувствена като дърво. В лицата ни се забиваха късчета лед и аз вдигнах свободната си ръка, за да защитя бузите и незрящите си очи.

Късчетата се превърнаха в игли, после в остри чирепи, а накрая в ками. В този момент Шим, който не се беше оплаквал, откакто напуснахме градината, започна жално да скимти. Аз обаче го чувах само в затишията между поривите, които ставаха все по-чести и свирепи.

Все още беше достатъчно светло и вторият взор ми помагаше, но ледената вихрушка и вдигнатата от вятъра пръст ме объркаха. Ненадейно се препънах в някаква плоска издатина, паднах с вик на земята и изтървах тоягата си. Допълзях разтреперан до издатината, за да ме скрие поне малко от бурята, а Шим се уви в гънките на туниката ми. Останахме там няколко минути, които ни се сториха безкрайни като седмици, а зъбите ни тракаха от студ.

Постепенно бурята утихна. Виещият вятър ни връхлетя още няколко пъти и най-сетне отстъпи. Въздухът не ни се стори по-топъл, но телата ни лека-полека се съживиха. Раздвижих ръцете си и усетих иглички в дланите и пръстите си, а Шим колебливо подаде глава от туниката ми — рошавата му коса бе пълна с ледени висулки.

Веднага разбрах, че издатината, която отчасти ни бе предпазила, е просто огромен пън. Всъщност бяха хиляди, хълмовете бяха осеяни с тях. Делеше ги само обширна мрежа от ерозирали дерета. Макар и заскрежени, пъновете не искряха. Просто си стояха там, безжизнени като погребални могили.

Значи… това бе останало от огромния лес, за който ни каза Т‘еилеан. „ Кралската армия сее смърт навсякъде “. Думите на стареца се вдигнаха като призраци от гниещите пънове, от кървавочервената пръст и от оголелите хълмове.

С Шим се спогледахме и без да продумаме, се изправихме върху замръзналата земя. Вдигнах тоягата си и отчупих парче лед от върха й. Намерих отново пролуката, прекрачих крехките останки от един клон и тръгнах нагоре по хлъзгавото възвишение. Шим ме последва, мърморейки под нос.

С напредването на деня продължихме да се изкачваме по хълмове, осеяни с безброй пънове и пресъхнали потоци, а небето все повече се смрачаваше. Скоро проходът изчезна, погълнат от непрогледната тъмнина. Можех да разчитам само на спомените си за разположението на двете остри скали, макар че и те избледняваха.

Бавно набирахме височина. Въпреки сумрака, сред пъновете и мъртвите клони успях да забележа няколко мършави дървета. Силуетите им приличаха на сгърчени от болка хора. Познах едното по кората — беше бук. Доближих се, опрях длан на ствола и издадох шумолящите звуци, на които ме бе научила Риа в Друма.

Букът не отвърна.

Опитах отново, но този път си представих пълното с живот и дихание присъствие на здраво дърво. Могъщите му корени, впити в почвата, протегнатите към небето клони, гърлената песен, която плъзва по ствола и оживява всеки лист.

Може би само си въобразявах, ала ми се стори, че долавям съвсем леко потрепване сред най-високите клони. Дори да бях прав, дървото бързо застина отново.

Отказах се и пак провлачих крака нагоре. По петите ми пъхтеше Шим. Докато изкачвахме склона, земята ставаше все по-камениста, а светлината избледняваше. Небето почерня, а пъновете и скалите край нас се сляха със сенките.

Вторият ми взор бързо ме оставяше, но аз продължавах упорито да се вглеждам и внимателно да се вслушвам. Знаех, че и най-беглото движение може да се окаже предупреждение за атака — единственото, на което можех да разчитам. Опитвах се да не се препъна в някой камък или клон и стъпвах все по-неуверено.

Отпред различих едва видима пролука между две тъмни скали, посегнали към мастиленото небе. Дали не беше проходът? Приближих се възможно най-тихо. Внезапно спрях, застинах като някое от кривите дървета и се вслушах.