Т Барън - Изгубените години

Шим преглътна, но не каза нищо. Размахах ръка към слабо осветения хоризонт.

— За да намерим Домну, трябва да минем през онази пролука в Мрачните хълмове. Нямаме право на грешка, от едната страна ни чака армия от таласъми, от другата — Призрачното мочурище.

Малкият великан наби крачета в земята.

— Ти няма мен остави.

— Добре тогава, ела.

Прескочих поточето до пъна и поех към прохода, а Шим заприпка след мен.

До края на сутринта — ако тези сумрачни часове можеха да се нарекат сутрин — вървяхме през откритата тундра, а земята хрущеше под краката ни. Не следвахме нито пътища, нито пътеки, макар да прекосихме няколко, празни като опожареното селце.

Разговорите ни бяха редки като растителността и почти толкова унили — и двамата знаехме, че някой от съюзниците на Стангмар лесно може да ни забележи. Дори когато бръкна в джоба на ризата си и ми предложи парче хляб-амброзия от долапа на Каирпре, Шим не продума. Кимнах с благодарност и продължихме напред.

Склонът, водещ към Мрачните хълмове, постепенно ставаше все по-стръмен, а аз се стараех да не губя ориентация. Проходът вече не се очертаваше на фона на бледата светлина, която трябваше да мине за залез, но все пак успявах да го различа. Вместо като пътепоказател, все по-ясно го възприемах като предвестник на беди. Ами ако минехме през прохода и някак се доберяхме до Замъка под Покрова само за да открием, че Риа не е там? Или още по-лошо — че е там, но е мъртва?

От време на време се натъквахме на оскъдни доказателства, че наоколо са живели хора. Тук стара къща, там порутена кошара, безжизнени като всичко наоколо. Гниеха като кости на плаж. Ако все още имаше хора, те с нищо не се издаваха. И някак се прехранваха без дървета, градини или каквато и да е друга зеленина.

Внезапно долових мътно зелено петно отпред. Помислих, че слабото зрение ми играе номера и се взрях по-внимателно. Цветът изглеждаше истински и ярко изпъкваше сред плъзналото навсякъде ръждивокафяво и сиво. Щом наближих, стана по-наситен. Долових и очертанията на засадени в спретнати редове дървета с натежали от плод клони.

— Овощна градина! Не е за вярване!

Шим потърка носа си.

— Вижда ми се опасно.

— Виж там — вдигнах ръка аз и посочих една четвъртита форма зад дърветата. — В онзи процеп в хълма има колиба.

— Аз мисли по-добре стоим надалеч. Съвсем, напълно, абсолютно.

Дали защото дърветата ми напомниха за дните в Друма, или защото колибата ми напомни за жената, за която вече знаех, че е моя майка, реших да се оставя на любопитството си и сведох поглед към Шим.

— Ако искаш, изчакай ме тук. Аз ще се доближа.

Шим ме изпроводи с поглед, като ругаеше под нос.

След няколко секунди ме догони и аз спрях.

— Замириса ти на мед ли?

— По-скоро на таласъми — изсумтя той и нервно се озърна през рамо. — И да не са тук, не са далече.

— Сигурно е така. Няма да се застояваме, обещавам. Само колкото да видим кой живее тук.

Щом наближихме, различих груба каменна стена. И тя, и колибата бяха от сив камък, осеян с ръждивочервени лишеи. От дупките и срутванията си личеше, че отдавна не са били поправяни. Изронената стена обгръщаше дърветата, а те — колибата, покривайки клоните, стените и покрива й с водопад от клони. Под тях забелязах няколко зелени лехи, обсипани с разноцветни цветчета.

Приклекнах, Шим също и двамата запълзяхме напред. Край нас се понесе свеж аромат на мокри листа и току-що разцъфтели пъпки. Дадох си сметка колко отдавна бях усетил уханието на живот за последен път. И осъзнах, че това не са просто овошки. Беше градина.

Точно тогава от колибата излязоха две фигури, сиви като каменната стена и тръгнаха към най-близката леха с несигурни стъпки. Движеха се в странен ритъм — щом единият гръб се изправеше, другият се превиваше, щом едната глава се надигнеше, другата се скриваше. И макар че в движенията им нямаше синхрон, ми се сториха неразривно свързани.

Когато се приближиха, видях, че са стари, много стари. По раменете им се сипеха прошарени коси, а кафявите им роби без ръкави висяха протрити и избледнели. Ако гърбовете им не бяха тъй превити, положително щяха да бъдат много високи. Само ръцете им, кафяви и мускулести, изглеждаха по-млади от собствениците си.

Щом стигна до първата леха — зеленчукова, доколкото виждах — двойката се раздели. Жената, чиито високи скули ми напомниха за майка ми, се наведе за торба със семена и започна да сади, а мъжът, чиито дълги мустаци се вееха като знамена край брадичката му, взе една кошница и закуцука към дърво, отрупано със спираловидните плодове, които бях опитал под вълшебната шомора. Внезапно той рязко спря и бавно се обърна към мястото, където се спотайвахме. След малко проговори с нисък, хриплив глас, без да сваля поглед от нас: