Т Барън - Изгубените години

— Ако не си се отказал от хрумването си, по-добре си почини. Скоро ще се разсъмне.

Той замислено разгледа лицето ми.

— От белезите по страните ти и погледа в очите ти разбирам, че не за пръв път показваш смелост. Може би съм те подценил. Може би притежаваш скритите сили на предците си, и не само тях.

Пренебрежително махнах с ръка.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че не съм достоен за предците си! Нямам вълшебни сили, не и такива, които мога да използвам. Имам само неувряла глава на раменете и Галатор на шията.

Старецът замислено потърка брадичката си.

— Времето ще покаже, но ето какво ще ти река — когато влезе в дома ми, търсех решението в някой забравен том. Сега се чудя дали не се крие в някой забравен човек.

Уморено се изтегнах на овчата кожа. Известно време останах буден и наблюдавах танца на огъня по стените от книги, по папирусовите свитъци и купищата ръкописи. Каирпре седеше на стола с високата облегалка, погълнат от четивото си.

„Ето къде майка ми е научила преданията, които ми разказваше.“ У мен се надигна желание да остана дълго в тази стая, да отпътувам натам, където ме отведат безбройните страници. Навярно някой ден щях да го сторя, но знаех, че първо трябва да отида другаде. И да тръгна преди изгрев слънце.

Шим объркано сбърчи крушовидния си нос.

— Защо се казва Домино? Това много странностно.

— Домну — поправих го аз и се надигнах от овчата кожа. — Казах ти всичко, което зная, а то не е много.

Каирпре спреше дълбоко в стола си с три отворени книги в скута. Дългата сива коса се сипеше по лицето му като водопад.

— Време е да тръгваме.

Погледът на Шим се насочи към долапа, чийто рафтове лъщяха от разсипан мед.

— Аз не иска тръгва оттук.

— Не е нужно да идваш. Ще те разбера, ако поискаш да останеш.

Розовите му очи светнаха.

— Наистина, честно, не лъжеш?

— Да. Сигурен съм, че Каирпре ще се грижи добре за теб, въпреки че не му е останала много храна.

Малкият великан примлясна. Вдигна очи към дървената стълба и свъси чело.

— Но ти отива?

— Отивам. Веднага.

Няколко секунди изучавах малкото личице. Шим не беше толкова лош спътник, колкото очаквах. Взех една от дланите му в своята.

— Където и да отидеш, дано там има много мед.

Шим се намръщи.

— Аз не иска тръгва.

— Знам. Сбогом.

Пристъпих към стълбата и стиснах едно от износените й стъпала.

Шим дотича и подръпна туниката ми.

— Но и не иска остане.

— Най-добре е да останеш.

— Не ме ли искаш?

— Ще бъде опасно за теб.

Шим презрително изсумтя.

— Ти нямало каже това, ако аз бил истински великан, голям и силен. Тогава ти щял моли да дойда.

Усмихнах се тъжно.

— И така да е, пак те харесвам такъв, какъвто си.

Дребосъкът изкриви лице.

— А аз не! Аз още иска бъде голям. Колкото най-високостното дърво!

— Знаеш ли, веднъж Риа ми се ядоса и ми каза „Просто бъди себе си“. От време на време се замислям за това. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, но тя имаше право.

— Ами! Не и ако не харесва себе-то, което си.

— Слушай, Шим. Разбирам те добре, повярвай ми. Просто се опитай да се почувстваш добре в кожата си.

Спрях се, изненадан, че точно аз изричам такива думи. Хвърлих последен поглед към претъпканите с книги рафтове и се заизкачвах нагоре.

Докато се провирах през вратата в пъна, огледах източния хоризонт. Докъдето поглед стига се ширеше ронлива, червеникавокафява пръст, осеяна с мършави дръвчета и шипкови храсти. Нямаше птици, които да посрещнат изгрева, но контурите на Мрачните хълмове вече светлееха, макар самите те да бяха черни като въглен. На север от мъждивата светлина различих две остри възвишения, разделени от тясна пролука. Проходът.

Застанал до пъна, аз се съсредоточих върху скалите и се опитах да запаметя разположението им. Не исках да пропусна точното място, а не можех да бъда сигурен, че ще продължи да се вижда през целия ден.

Видях тоягата си на земята и се наведох да я взема. Възлестият й връх бе студен и хлъзгав от поръсилата го роса. Внезапно забелязах върху него няколко дълбоки отпечатъка, очевидно от остри зъби. Нямаше как да разбера какъв звяр ги оставил, но знаех, че не бяха там, когато предишната нощ се спуснах в тунела на Каирпре.

Посегнах да затворя вратата, когато оттам се показа кръглият нос на Шим. Постепенно през отвора се измъкна и малкото му телце.

— Аз идва.

— Сигурен ли си? — попитах аз и му показах тоягата. — Не знам какво я е дъвкало нощес, но може би още е наблизо.