Т Барън - Изгубените години

— Как така градината ви тъй добре устоява на Покварата? — попитах аз. — Това е чудо.

Двамата се спогледаха и изражението на Т‘еилеан стана сурово.

— Едно време всички земи наоколо бяха такива, но ужасният ни крал промени това.

— Гледката ни късаше сърцата — рече Гарлата, а гласът й изневери.

— Покровът на Стангмар скрива слънцето — продължи старецът. — Все повече, с всеки изминал месец. Мракът нараства заедно със силата на Замъка под Покрова. Междувременно кралската армия сее смърт навсякъде, унищожава цели села. Хората избягаха в планините далеч на запад или напуснаха Финкайра. От тази страна на реката едно време растеше огромна гора, забележителна като Друма. Няма я вече. Дърветата, които не бяха отсечени или опожарени, заспаха завинаги и никога вече няма да продумат. В тези равнини дори почвата, която не е подгизнала от кръв, доби нейния цвят. А Цъфтящата арфа, която би могла да събуди земята за нов живот, ни бе отнета.

Той сведе поглед към загрубелите си ръце.

— Държал съм я само веднъж, като момче, но след всичките тези години още не мога да забравя докосването на струните й, вълнението от мелодията й. Загубихме толкова много! — изкриви лице той и посочи пукнатината в хълма зад колибата. — Виж някога веселия ни извор! Тече едва-едва. Пресъхна земята, пресъхнаха и водите, които я хранеха. Половината ми ден минава в носене на вода.

Гарлата хвана ръката му.

— Аз пък по цял ден обикалям сухата прерия, за да търся семена, които все още мога да съживя.

Шим смутено й предложи остатъка от плода, който ядеше.

— Аз съжалява за вас.

Гарлата го потупа по главата.

— Задръж го и не ни съжалявай. Ние сме по-щастливи от повечето хора.

— Така е, така е — съгласи се съпругът й. — Толкова дълго живяхме заедно, отгледахме няколко дървета. Какво друго да си пожелае човек? — усмихна се той и я погледна. — Имаме само още едно желание, да умрем заедно.

— Като Баукис и Филемон — рекох.

— Кои?

— Баукис и Филемон. Герои от една гръцка легенда, която отдавна научих от… майка ми. Искали само да умрат заедно и накрая боговете ги превърнали в дървета, чиито разлистени клони се прегръщали навеки.

— Колко красиво — въздъхна Гарлата и погледна съпруга си.

Геилеан не продума, макар че ме огледа внимателно.

— Така и не ми казахте — продължих аз, — как оцелява градината ви в тези ужасни времена.

Т‘еилеан пусна дланта на Гарлата и разтвори жилестите си ръце към зеленината, корените и цветчетата наоколо.

— Просто я обичаме. Нищо повече.

Кимнах и си представих колко великолепно е било това място преди да го нагази Покварата. Ако тази градина бе едва малка част от някогашното му изобилие, пейзажът сигурно е бил прелестен като самата Друма, пък макар и не толкова див и тайнствен. Място, където бих се чувствал жив. И свободен. И може би дори у дома си.

Гарлата разтревожено ни наблюдаваше.

— Сигурни ли сте, че не можете да останете за малко?

— Не, не можем.

— Тогава трябва много да внимавате — предупреди ни Геилеан. — Таласъмите са навсякъде, вчера по залез-слънце, докато се връщах с водата, видях двамина. Влачеха някакво безпомощно момиче.

Сърцето ми спря.

— Момиче ли? Как изглеждаше?

Беловласият мъж явно се измъчваше.

— Не можех да се доближа, щяха да ме видят, но докато ги наблюдавах, ми се прииска да ги нападна.

— Радвам се, че не си го направил — каза жена му, а Геилеан вдигна пръст към мен.

— Момичето беше на твоята възраст, с дълга къдрава кестенява коса и носеше дреха, направена сякаш от преплетени лози.

Шим и аз ахнахме.

— Риа — прошепнах едва-едва. — Накъде отиваха?

— Няма съмнение — унило отвърна старецът, — вървяха на изток. И щом са оставили момичето живо, значи Стангмар иска сам да се разправи с него.

Гарлата простена.

— Само като си помисля — младо момиче в онзи ужасен замък!

Опипах камата през плата на торбичката си.

— Трябва веднага да тръгваме.

Т‘еилеан взе ръката ми и я стисна с неочаквана сила.

— Не знам кой си, младежо, нито накъде си тръгнал. Но подозирам, че също като семената ни у теб има много повече, отколкото издава видът ти.

Гарлата отново докосна главата на Шим.

— Мисля, че същото важи и за това човече.

Не отвърнах, макар че се зачудих дали биха казали същите мили думи, ако ни познаваха по-добре. Въпреки това докато прескачах стената, ми се прииска някой ден да ги видя отново. Обърнах се да им помахам, те също ми помахаха и продължиха работата си.