Т Барън - Изгубените години

— Там, където са спомените ни за Беля — добави тя с глас, пълен с тъжен копнеж.

Бръкнах в торбата си, извадих перото и нежно го погладих с пръст.

— Имам някаква представа какво може да му се е случило, когато изчезна. Не мога да й повярвам напълно, но не мога и да я пренебрегна.

Риа огледа перото.

— И аз си мисля същото. И смятам, че и Арбаса би се съгласила.

— Ако е вярно и храбростта му е отворила портал към Отвъдния свят, двамата с Рита Гаур са минали заедно през него.

Тя се усмихна.

— Рита Гаур едва ли е имал такива планове! Това обаче ни даде възможността, от която се нуждаехме. И ако е вярно, Беля все още е някъде там и лети ли, лети.

— Рита Гаур също е там и беснее ли, беснее.

Тя кимна и лицето й стана сериозно.

— И все пак този ястреб ще ми липсва.

Пуснах перото, то бавно се завъртя във въздуха и падна в другата ми ръка.

— И на мен.

Риа подритна крехката трева в краката си.

— Виж какво още сме изгубили! Земята е тъй съсухрена, че не знам дали някога ще се съживи отново.

— Вече съм намислил нещо за това — леко се ухилих аз.

— Така ли?

— Цъфтящата арфа ще ни помогне, като повика пролетта.

— Разбира се! Как не се сетих!

— Мисля да мина с нея през всеки хълм, поляна и пресъхнал поток. Както и през една градина долу в равнината, където живеят двама мои приятели.

Сиво-сините очи на Риа светнаха.

— Дори се надявах… — започнах аз.

— Какво?

— Да дойдеш с мен. Може да ми помогнеш да съживим дърветата.

Тя звънливо се разсмя.

— Не знам дали ще дойда, но едно е ясно. Може да не си открил истинския си дом, но мисля, че откри неколцина приятели.

— Бих казал, че си права.

Няколко секунди тя остана на мястото си, вперила поглед в мен.

— И още нещо. Струва ми се, че откри истинското си име.

— Така ли?

— Да. Напомняш ми на ястреба, който стоеше на рамото ти. Можеш да бъдеш и свиреп, и нежен. Започнеш ли нещо, влагаш всичко от себе си и никога не се отказваш. Виждаш надалеч, но не с очите си. Знаеш кога да използваш силите си. И… можеш да летиш.

Тя хвърли поглед към каменния кръг, който блестеше като огромна огърлица.

— Истинското ти име трябва да бъде Мерлин.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

Мерлин. Всъщност, много ми харесваше. Не достатъчно, за да го приема, разбира се, макар че знаех, че имената понякога сами се лепват за притежателя си. Мерлин . Най-малкото необичайно име… и толкова многозначително заради радостта и мъката, които ме караше да изпитвам.

— Добре. Ще го изпробвам… но само за известно време.

Всъщност името на този вид ястреб в превод е „чучулигар”, но заради символичното значение преводачът е оставил названието в оригинал — „merlin”. (Бел. прев.)