Т Барън - Изгубените години

Оглушителен гръм разтърси залата и разклати замъка чак до основи. Макар че въртенето не спря, от силата на експлозията основите хаотично се разлюляха. Аз, Риа и неколцина гулианти се изтърколихме на пода. Факлите изпопадаха от стените и засъскаха по камъните. Цъфтящата арфа увисна само на една струна.

Докато експлозията отекваше от стените и огласяше Мрачните хълмове, аз станах на крака. Котела на смъртта се валяше разполовен на земята, а в центъра му лежеше тялото на малкия великан.

— Шим! — извиках аз, приведох се над него и отново заплаках. Имах сили само да му прошепна: — Все искаше да си голям. Да си истински великан. Такъв си, приятелю. Истински великан.

— Каква е тази измяна? — изрева Стангмар и бясно размаха меча си към гулиантите. — Казахме ви да намерите всички натрапници!

Той грабна меча на единия от войниците и го заби право в корема му. Гулиантът потрепери, но не гъкна. После бавно изтегли меча и се обърна към Стангмар, сякаш нищо не се беше случило.

Все още стоях на колене край строшения Котел. Кралят тръгна към мен с изопнато лице и вдигна меча си. Когато вдигнах очи към него, над тях падна кичур черна коса, досущ като неговата, и той се поколеба за миг.

— Проклет да си, момче! Лицето ти и раната от онова прокълнато острие пробудиха чувства у нас! Чувства, които мислехме за забравени и които искаме да забравим отново! Сега задачата ни е дваж по-мъчителна. Макар че трябва да го сторим, болката ще е още по-голяма.

Внезапно Стангмар зяпна от удивление. Залитна и отстъпи уплашено назад.

Насред останките от Котела ставаше нещо странно. Косата на Шим се движеше, сякаш в залата бе задухал лек ветрец. Първо бавно, после все по-бързо носът му порасна. После ушите и останалата част от главата, врата и раменете му. Ръцете му също се започнаха да растат, последвани от гръдния кош, краката, прасците и стъпалата. Заедно с тях се уголемиха и дрехите му.

Накрая стана най-голямото чудо. Шим отвори очи. Навярно най-изумен от всички, той заопипва тялото си с огромните си ръце.

— Аз става голям! Аз става голям!

Главата на Шим вече напираше към тавана, когато Стангмар най-после се опомни.

— Това е великан! — кресна той на гулиантите. — Убийте го, преди да смаже всички ни!

Гулиантът, който беше най-близо, се хвърли напред и пронима лявото коляно на Шим.

— Аууу! — ревна той и се вкопчи в удареното място. — ужили ме пчела!

Инстинктивно доскоро мъничкият великан се сви на топка, но това го превърна в по-лесна мишена. Гулиантите го наобиколиха и започнаха да го ръчкат и мушкат като ято разгневени оси. Междувременно тялото му продължаваше да расте, и то без никакви признаци, че някога ще престане. Не след дълго раменете и гърбът му опряха в тавана, който започна да се огъва. Посипаха се камъни, над нас зейна дупка.

Една от кулите на бойниците падна и се разби в носа на Шим. Вместо да се свие още повече, за да се предпази, той стори друго. Разяри се.

— Аз е ядосан! — прогърмя той и проби едната стена с юмрук, голям почти колкото кралския престол.

Видимо уплашен, Стангмар заотстъпва. Гулиантите взеха пример от него и също се оттеглиха. Двамата съветници в червени роби, дотогава сгушени зад трона, отчаяно се хвърлиха към стълбището, като се препъваха един в друг.

Изтичах при Риа, като спрях само за да взема Душегубеца, който лежеше до стената. Сгушихме се в един ъгъл, в който поне засега бяхме защитени от срутващата се зидария.

За пръв път в живота на Шим се случи нещо, което напълно прилягаше на великан — той видя как нападателите бягат от него. Блясъкът в огромните му розови очи ми подсказа, че това изживяване май му харесваше.

— Аз по-голям от вас! — изрева той. — Многостно по-голям!

Шим, чиито стъпала вече бяха по-едри от канари, се изправи. Протегна се с цялата си дължина и събори още едно парче от тавана. По огромното му лице се разля отмъстителна усмивка и той започна да тъпче гулиантите. При всяка стъпка замъкът се разлюляваше, а на места подът започна да пропада.

Немъртвите воини обаче оцеляваха дори след тези опустошителни удари. Просто се изправяха, отръскваха се и продължаваха да кълцат стъпалата му с мечовете си. Очите на Шим бясно горяха и той ги тъпчеше с още по-голяма ярост. Колкото повече се щураха под краката му, толкова повече тежест влагаше.

Седнал в ъгъла до Риа, аз искрено се надявах, че Шим няма да се премести в нашия край. Край него таванът се разпадаше, той явно беше бесен — и доволен.