Т Барън - Изгубените години

Тогава долових странен ритъм, който идваше далеч отвъд замъка. Чувах го въпреки грохота от срутващи се камъни и тропащи крака, първо отдалеч, после по-отблизо. Той постепенно се усилваше и внезапно осъзнах, че това са гласове — най-дълбоките, които бях чувал някога, слети в прост напев, състоящи се от три изключително ниски тона. В него имаше нещо различно, нещо познато, което породи у мен чувство, което не можех да определя.

Тогава през една дупка в тавана надникна огромно лице, грубо като скала и обрасло с рошава червена брада. Последва го второ, с къдрава сива коса и пълни устни. После трето, с абаносовочерна кожа, дълга плитка и обици, направени от колелата на колесница. Всяко от тях кимна за поздрав на Шим, но не пристъпи отвъд стените на замъка.

— Великаните — удивено изрече Риа. — Дойдоха!

Така беше — надигнали се от скривалищата си из цяла Финкайра, великаните бяха дошли. В отговор на някакъв дългоочакван зов, може би експлозията, изригнала от Котела на смъртта, те се бяха надигнали от тъмните каньони, отдалечените гори и непознати хребети, сред които се криеха. Понесли огромни пламтящи факли, те пристигаха от всички посоки. Някои бяха облечени в мрежи, натежали от камъни, които им позволяваха да останат незабелязани сред канарите. Други криеха клони и дори цели дървета в буйните си гриви. Трети, твърде глупави или твърде горди, за да се дегизират, носеха жилетки, шапки и наметки, разноцветни като плодните дървета в Друма.

Великаните бързо се подредиха в кръг около замъка. Следвайки примера на Шим, те започнаха да тропат заедно по земята със силата на земетресение, извисили гласове в ритмичен напев на най-древния език, този на първия народ на Финкайра:

Изведнъж се сетих, че съм чувал тези думи от майка си, но кога? Когато живеехме в Гуинет? Преди това? Дали не ги бях слушал като бебе? Не можех да кажа със сигурност.

Някак си усетих, може би благодарение на този смътен спомен, че значението на този напев има нещо общо с вечната връзка между народа на великаните и Финкайра. С вярата, че докато съществува едното, ще съществува и другото. „ Дравиа, дравиа, Финкайра. Пребъди, пребъди, Финкайра.“

Великаните танцуваха ли, танцуваха на светлината на огромните си факли, а замъкът се разпадаше. Камъните зад мен и Риа още се държаха, но другаде стените се срутваха, а с тях отслабваше и заклинанието. Въртенето се забави, грохотът заглъхна. След едно последно мощно пристъргване, замъкът мъчително спря. Колоните и сводовете се сринаха и изпълниха въздуха с прах и отломки.

В този миг гулиантите, чиято сила извираше от самия замък, извикаха в един глас, по-скоро от изненада, отколкото от болка и се строполиха на земята. Гледах проснатите сред камъните тела и си мислех, че на лицата им най-сетне изплува някаква емоция… която напомняше на благодарност.

Тогава Шим се изкатери по една полусрутена стена и се присъедини към останалите великани. Докато слушах тропота от тежките им стъпала навсякъде из замъка, си спомних други древни слова. Думи, които предсказваха този Танц на великаните:

Крепост мрачна се върти тъдява,

там малкото ще порасне, ще започне краят.

Едва щом в залата затропат великани,

стените до една на пух и прах ще станат.

Осъзнах, че Шим е бил спасен от една по-древна магия. По-древна от Замъка под Покрова и от Котела на смъртта, а може би дори от самите великани. Защото макар че храбрата му саможертва унищожи Котела, стъпките му по пода на залата бяха сложили началото на танца, който щеше да унищожи замъка напълно. „ Малкото ще порасне, ще започне краят. “ Великата Блуса бе казала на Шим, че „да си голям е много повече от това да имаш едри кости“. И сега, благодарение на огромния си подвиг, той се издигаше далеч над бойниците на загиващия замък.

Стената зад нас простена. Обърнах се към Риа, чиято опърпана лозова премяна все още ухаеше на гора.

— Трябва да вървим! Преди целият замък да се срине!

Тя изтръска няколко камъчета от косата си.

— Стълбището е препречено. Да се опитаме ли да се спуснем някак?

— Ще отнеме твърде много време — отвърнах аз и скочих на крака. — Знам по-добър начин.

Събрах ръце пред устата си и надвиках олелията.

— ШИМ!

Докато по стената плъзваше поредната пукнатина, през дупката в тавана надникна лице. Би ми било далеч по-познато, ако беше много, много по-малко.