Т Барън - Изгубените години

Преди да успея да опитам отново, подът пропадна. Двамата се изтърколихме в мрака, а край нас се надигна предсмъртният рев на Замъка под Покрова.

Изведнъж нещо спря падането ни и със Стангмар се претърколихме един връз друг. Отначало не разбрах върху какво сме паднали, макар че усещах, че е много по-меко от камък. Тогава факлите на великаните отново грейнаха, аз огледах руините под нас и чух познат глас. Веднага разбрах какво се е случило.

— Аз ви хванал! — тържествуващо извика Шим. — Хубавостно е, че имам две ръце!

— Да — отвърнах и седнах в шепата му. — Хубавостно е. Великанът се намръщи.

— Злият крал е с теб — обяви той и гневно изрева: — Аз ще го изяде!

Ужас обля лицето на Стангмар.

— Чакай! — извиках аз. — Нека да го пленим, а не да го убиваме.

Кралят ме зяпна удивено.

Шим отново изръмжа и недоволно сбърчи огромния си нос.

— Ама той лош! Съвсем, напълно, абсолютно лош!

— Може и така да е — отвърнах аз, — но освен това ми е баща — обърнах се и се взрях в тъмните очи на мъжа до себе си. — Едно време, много отдавна, обожавал да се катери по дърветата. Понякога само за да усети беса на някоя буря.

Погледът на Стангмар едва забележимо омекна, сякаш думите ми го прободоха по-дълбоко от острието на Душегубеца. Той се извърна.

Шим ни остави върху купчина суха трева на склона на хълма, където доскоро застрашително се издигаше Замъкът под Покрова. После се отдръпна, а земята се разтресе под краката му. Седна и опря гръб в хълма, протегна се и шумно се прозя. Знаех, че скоро ще захърка още по-шумно.

Наблизо стоеше Риа и аз оставих измъчения Стангмар, за да отида при нея. Тя бе вперила взор на запад, отвъд руините на замъка, към бледозелената ивица на далечния хоризонт. Дочу стъпките ми и се обърна, а широко отворените й очи сякаш танцуваха.

— Ти си в безопасност!

— Като повечето Съкровища — кимнах аз и тя се усмихна за пръв път от много време насам. — Риа! Аз ли греша, или става по-светло?

— Не грешиш! Покровът си отива, като замъка и гулиантите.

Посочих към великаните. И танцът, и напевите им бяха утихнали и те си тръгваха, един по един или на групи.

— Къде отиват?

— По домовете си.

— По домовете си — повторих аз.

Двамата огледахме останките от замъка. Макар че Танцът на великаните бе разрушил повечето от тях, забелязах няколко огромни камъка, непокътнати и подредени във величествен кръг. Някои бяха изправени, други — леко наклонени, а трети крепяха тежки напречни канари. Може би великаните ги бяха наредили така, а може би просто не ги бяха съборили. Не знаех.

Докато първите слънчеви лъчи огряваха Мрачните хълмове, аз мълчаливо наблюдавах внушителния кръг. Хрумна ми, че този каменен пръстен ще се издига като вечно доказателство, че и най-здравите стени не могат завинаги да препречат пътя на онова, което е истинско. Истинският взор. Истинското приятелство. Истинската вяра.

Изведнъж осъзнах, че помня детството си на това място. На същия този хълм! „ Едва щом в залата затропат великани, стените до една на пух и прах ще станат .“ Разбрах, че пророчеството не се отнася само за каменните стени. Моите собствени вътрешни прегради, които ме бяха откъснали от миналото ми в деня, когато се озовах на брега на Гуинет, бяха започнали да се рушат заедно със стените на замъка.

Спомените ми се върнаха — първо на леки проблясъци, а после като прииждащи вълни. Майка ми, седнала пред уютен огън и увита в шала си, която ми разказва легендата за Херкулес. Баща ми, тъй силен и уверен, възседнал черен жребец на име Ион. Първият път, когато вкусих ларкон, спираловидния плод. Първият път, когато плувах в Несекващата река. И последните тъжни минути, преди да избягаме, за да спасим живота си — как се молех морето да ни избави някак от смъртта!

Накрая от дълбините на детството ми изплуваха думите на напев, наречен „Ледра“. Напев, който майка ми пееше много отдавна, така, както великаните го пееха днес.

— Риа — промълвих аз. — Още не съм открил истинския си дом и не съм сигурен, че някога ще го намеря. За пръв път обаче мисля, че знам къде да търся.

Тя повдигна вежда.

— Къде?

Махнах с ръка към каменния кръг, който блестеше на назряващите слънчеви лъчи.

— През цялото време го търсих тъй, сякаш мога да го открия на някоя карта. Току-що си спомних един дом, който някога познавах. Тук, точно на това място! И въпреки това чувствам, че ако истинският ми дом съществува, той не е на карта, а някъде в мен самия.