Т Барън - Изгубените години

В момента, в който мечът изсвистя към мен, Беля плесна мощно с криле и по-бързо от стрела се стрелна право в сърцевината на черното кълбо. Изненадан, Рита Гаур изпусна Душегубеца, който изхвърча, дрънчейки по камъните. Докато студените мрачни пипала се стягаха около Беля, той дереше, кълвеше и яростно ги блъскаше с криле. Накрая кълбото и мерлинът се затъркаляха по пода, като пищяха и съскаха.

Отчаяно затърсих начин да помогна на Беля. Но как? Можех да опитам с Душегубеца, но ястребът и Рита Гаур така се бяха оплели, че не можех да ударя единия, без да нараня и другия. Можех да използвам силите си за друг, по-различен удар… ала и това нямаше да помогне, пак по същата причина. Сърцето ми се късаше, но можех само да гледам.

Беля се биеше непримиримо, но ледената прегръдка и силата на Рита Гаур се оказаха твърде много за него. Бавно и неумолимо мракът поглъщаше моя мерлин, изяждаше го късче по късче. Първо единия крак. После едното крило. Половината опашка. Само след няколко секунди щеше да покрие и главата му.

— О, Беля! — хлипаше Риа, обградена от гулиантите.

С последен пронизителен писък ястребът вдигна глава колкото може по-високо и заби човката си в самия център на черното кълбо. Изведнъж около вкопчените един в друг врагове засия тънка нишка от светлина. Разнесе се странно, оглушително всмукване, сякаш се бе пробила бариера между два свята. И черната маса, и погълнатият от нея мерлин бързо се смалиха, докато накрая от тях остана само точица мрак. Тя увисна за малко във въздуха, а после изчезна.

Беля го нямаше вече. Макар че бе повлякъл със себе си и Рита Гаур, аз бях сигурен, че някой ден злият дух ще се върне, а моят приятел — не. Когато се наведох да вдигна едничкото перо, останало в краката ми, от незрящите ми очи рукнаха сълзи.

Бавно завъртях кафявото перце между палеца и показалеца си. Беше от крилата на Беля, същите, които неотдавна ме бяха издигнали в небето. Също като мен, те никога повече нямаше да полетят отново. С нежно движение пъхнах перцето в торбичката си.

Изведнъж в гърдите ми опря върхът на меч. Вдигнах глава и съзрях Стангмар, свирепо намръщен, с окървавена шия и лице.

— Сега ще изпълним обещанието си — обяви той, — и то така, както трябва. Когато се върне, нашият приятел вече няма да се съмнява кому принадлежи верността ни.

— Не — умоляваше го Риа. — Недейте! Сега можете да бъдете истински крал, не виждате ли?

— Не прахосвай дъха си за такива лъжи — подигравателно изсумтя Стангмар и се обърна към гулиантите. — Пазачи! Хвърлете го в Котела!

Онези гулианти, които не пазеха Риа, веднага стегнаха обръч около мен. Вдигнали мечове, те ме поведоха към Котела на смъртта с безизразни лица.

Дори не опитах да се съпротивлявам. Дали от загубата на Беля, или от въртенето на пода, краката ми не ме държаха и се олюлявах. Дори вълшебните ми сили да бяха в състояние да ми помогнат, вече нямах волята да опитам. Мислех само за празното място на рамото си.

Риа се опита да хукне след мен, но войниците я спряха.

Стангмар мрачно наблюдаваше. Стоеше скован като статуя, очите му горяха, а ръката му стискаше дръжката на меча. Засъхналата кръв на лицето му носеше цвета на Покварените земи на неговото кралство.

Крачка по крачка наближавахме Котела, който сякаш растеше, мрачен и тъмен като самата смърт. За миг ми хрумна да се хвърля вътре доброволно с надеждата, че ще успея да унищожа и него, и себе си… но нямаше да получа дори това нищожно удовлетворение. Гулиантите ме пазеха тъй зорко, че със сигурност щяха да ме съсекат, преди да успея да се отскубна.

Обърнах се тъжно към Риа и проврях свития си показалец през една пролука между двама от войниците. Макар че очите й бяха насълзени, тя отвърна на жеста и пръстите ни сякаш се събраха за последен път.

Гулиантите спряха точно пред Котела. Макар че стигаше едва до кръста ми, той бе раззинал широка черна паст, в която лесно можеше да се побере зрял мъж или жена. В тази паст имаше само чернота, дори по-плътна и дълбока от Покрова. Гулиантите ме избутаха почти до ръба на Котела и се обърнаха към Стангмар, очаквайки заповедите му.

— Недейте, моля ви! — отново се замоли Риа.

Стангмар не й обърна внимание. Надигна глас над грохота на въртящия се замък и нареди:

— В Котела!

В този миг от сенките до стълбището се стрелна дребничък силует. С един-единствен кратък поглед първо към Риа, а после към мен Шим профуча през залата, шляпайки по камъните с босите си крака. Преди гулиантите да съобразят какво става, той се покачи на ръба на Котела, поколеба се за част от секундата и се хвърли в него.