Т Барън - Изгубените години

— Как?

Стангмар отклони поглед.

— Рита Гаур каза, че му се явил сън, според който най-голямата опасност, която го грози, ще дойде от дете — наполовина човек, наполовина от Финкайра. Знаеше за теб и вярваше, че докато си жив, ще бъдеш заплаха за него.

Цял се разтреперих и без помощта на вибриращия под.

— И ти се съгласи да убиеш мен вместо нея?

— Нямах избор, не разбираш ли? Рита Гаур обеща да закриля и Елън, и цяла Финкайра от гнева на духовете, задето не сме спазили закона.

— И ти му обеща да ме хвърлиш в Котела!

— Да. Малко преди да навършиш седмата си година. От раждането ти дотогава бях успял да скрия обещанието си от Елън. Казах й само, че духовете са склонили да оставят нея жива, а теб — във Финкайра. Толкова й олекна, че сърце не ми даде да й кажа цялата истина. Вярваше ми изцяло.

Гласът му бе замечтан, някак далечен.

— През тези седем години съюзът с Рита Гаур ставаше все по-здрав. И необходим. Той ми разкри плана на великаните да превземат Финкайра. Помогна ми да прочистя земите ни от опасни врагове. Дари ме със замък, където да съм в пълна безопасност. Той… — започна Стангмар, но гласът му стихна, раменете му се превиха. — Той ме направи свой роб.

Трогнат от терзанията му, довърших разказа вместо него.

— И когато Елън разбрала, че е била пощадена само за да умра аз, тя избягала от Финкайра и ме взела със себе си.

Стангмар ме погледна, отчаян и омерзен.

— Така че накрая загубих и двама ви.

— И още толкова много — добави Риа, застанала до трупа на обезглавения таласъм.

Кимнах и се обърнах към гулиантите. По някаква причина те бяха наобиколили трона и го скриваха с телата си. Въпреки близостта им Беля продължаваше яростно да пляска с криле. Гулиантът, който го държеше, сякаш не забелязваше, че мерлинът почти се е освободил.

— Това е самата истина — призна Стангмар. — Рита Гаур ме убеди, че ако синът ми получовек бъде убит, властта ми ще бъде пълна. Имал е предвид само, че ще съм го отървал от заплахата, която представляваш. Изпълнявах неговата воля. Кой тогава управлява тук?

В този миг гулиантите се отдръпнаха от червения трон като двете половини на завеса. На престола се гърчеше кълбо от непроницаем мрак, по-черно дори от самия Покров. То нададе пронизителен съскащ писък, последван от леден повей, който ме смрази до мозъка на костите.

— Рита Гаур! — изрева Стангмар и отчаяно се опита да стане.

Кълбото от мрак скочи от трона, прелетя покрай Риа и се приземи на пода до Душегубеца. Преди да успея да си поема дъх, то се уви около сребърната дръжка, вдигна меча като мрачна ръка, изтъкана от зло и замахна към Стангмар, като сряза лицето му от ухото до брадичката. По челюстта му шурна кръв, кралят изрева от болка и се изтърколи на една страна.

Внезапно баща ми вцепени. Ужасът по лицето му премина в ярост, той присви очи, намръщи се отново и тъй стисна юмруци, че те побеляха. Не повярвах на очите си, когато грабна другия меч и скочи на крака. Застана до мен, напет, горд и силен въпреки окървавеното си лице.

— Помогни ни! — извиках аз.

Ала вместо да замахне към кълбото, понесло Душегубеца, той насочи меча си право към мен.

— Ти си глупак, момче! Не можеш да ни надвиеш толкова лесно.

Направих крачка назад.

— Но нали каза…

— Не казахме нищо важно — обяви той и махна с ръка към пулсиращия мрак. — Нашият приятел ни излекува! Поряза ни с острието, което лекува всяка рана, изцели скимтящата ни душа и така ни върна трезвата мисъл. Отново знаем кои са враговете ни и сега вече ще те убием!

Риа понечи да нападне краля, но двама гулианти й препречиха пътя. Тя се опита да мине покрай тях, но не успя.

Стангмар замахна да ме посече, но Рита Гаур отново пронизително изсъска. Кралят се спря, бавно свали оръжието си и наведе засрамено глава.

— Няма да те провалим отново — възрази той. — Бяхме измамени! Заблудени! Позволи ни сега да изпълним обещанието си към теб!

Единственият отговор на Рита Гаур бе гневно, оглушително съскане. Пред покорния поглед на Стангмар кълбото от мрак вдигна меча си и се подготви лично да сложи край на живота ми.

Точно тогава залата се огласи от друг пронизителен крясък. Беля най-сетне се беше освободил от хватката на гулианта и докато той напразно се опитваше да го прониже с меча си, мерлинът се издигна към тавана. Спря в най-високата му точка, писъкът му огласи залата, а ехото отскочи от четирите й стени. Беля се наклони рязко във въздуха и за част от секундата застина над главите ни. Накрая това малко, но страховито създание, чийто живот още от първата ни среща бе низ от подвизи, извърши най-смелия от тях.