Т Барън - Изгубените години

Трескаво се обърнах към Риа, която почти се задушаваше в ръцете на таласъма, а после към Беля, увиснал безпомощно в хватката на гулианта.

— Освободи ги! — креснах аз на краля. — Освободи ги или ще съжаляваш!

Стангмар се навъси още повече.

— Не ни е привично да ни нареждат някакви си момченца! Особено когато заплашват кралската ни особа.

Въпреки че въртящият се замък постоянно се клатушкаше, аз изправих рамене и се постарах да не загубя равновесие. Кралят се наведе напред и за миг сенките се отдръпнаха от лице с квадратна челюст и блестящи, изразителни очи. Той ми се стори още по-красив, макар и не по-малко скован от преди.

— И все пак храбростта ти ни впечатлява. Затова ще бъдем милостиви.

Сенките изникнаха отново и неистово заподскачаха върху лицето, гърдите и златната му диадема.

— Знаем какво правим! — изръмжа той, неясно на кого и с царствен жест махна на таласъма, хванал Риа. — Пусни я, заповядваме ти. Но я наблюдавай внимателно.

Воинът направи гримаса, но се подчини и грубо блъсна Риа на каменния под пред трона. Все още увиснал с главата надолу, Беля писна възмутено, но не можа да стори нищо повече.

— Ами ястребът? — твърдо попитах аз.

Стангмар се облегна назад.

— Ястребът остава там, където е. Не вярваме нито на него, нито на теб! Освен това така ще си по-склонен да ни съдействаш.

Гърбът ми се скова.

— Никога няма да ти съдействам.

— Нито пък аз — обяви Риа и тръсна кафявите си къдрици.

Беля изпищя, за да изясни позицията си.

За пръв път навъсеното лице на Стангмар сякаш леко просветна.

— О, ще съдействате. Всъщност вече го направихте! Донесохте ни нещо, което отдавна търсим. Донесохте последното Съкровище.

Изтръпнах, но не продумах.

Докато сенките трепкаха по лицето му, кралят разпери ръце към предметите, окачени по стените.

— В тази зала сме събрали най-различни вълшебни неща. На стената зад престола ни е Душегубеца, двуострият меч. С черното острие посича душата, а с бялото лекува всяка рана. Ето там е прочутата Цъфтяща арфа. Онзи сребърен рог е Повелителя на бляновете. До него виждате плуга, който оре сам. Отсега нататък нито тези Съкровища, нито другите ще застрашават нашата власт.

Той посочи железния котел до отсрещната стена и лицето му стана сурово.

— У нас е дори Котела на смъртта.

При тези думи двамата мъже с червени мантии многозначително се спогледаха. По-високият поклати мрачно глава.

— И все пак най-силно желаем Съкровището, което не виси на тези стени — избумтя Стангмар, а гласът му изпълни залата, заглушавайки дори равномерния тътен на въртящия се замък. — Онова, което си ни донесъл.

Знаех, че той скоро ще разбере, че Галатор вече не е у мен. Неизбежната смърт ми даде смелост и аз изправих рамене.

— Никога не бих донесъл нещо, което да ти помогне.

За миг ми се стори, че мрачният крал ме наблюдава.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм! Наистина носех Галатор, но той вече не е у мен. Никога няма да се сдобиеш с него.

Стангмар студено ме изгледа с потънало в сенки лице.

— Не Галатор ни трябва.

Примигнах.

— Нали каза, че търсиш последното Съкровище?

— Така е. Но последното Съкровище не е някакво си украшение — отвърна кралят и вкопчи ръце в престола. — Последното съкровище е моят син.

Облада ме ужас.

— Твоят… син?

Стангмар кимна, но лицето му не изразяваше радост.

— Теб търсех. Защото ти си моят син.

По чертите на краля пълзяха сенки, а големите му ръце стискаха трона.

— А сега — продължи той, — трябва да изпълним обещанието, което дадохме, преди да избягаш с майка си.

— Обещание ли? — попитах аз, все още смаян от разкритието на Стангмар. — Какво обещание?

— Не помниш ли?

Погледнах навъсено мъжа, който бе мой баща.

— Нищо не помня.

— Какъв късмет — каза кралят и се намръщи още повече. Сенките по лицето му бавно плъзнаха по двете му ръце, но сякаш се разколебаха. Той сви юмруци, посочи ме и заповяда: — Хвърлете го в Котела.

Гулиантите се обърнаха към мен в съвършен синхрон. Единият все още държеше Беля и мерлинът запляска с криле, за да се освободи. Яростните му крясъци ехтяха из огромната зала, заглушавайки дори грохота на въртящия се замък.

— Не! — извика Риа и скочи на крака. Бърза като пепелянка, тя се хвърли върху Стангмар и сключи ръце около врата му. Преди пазачите да успеят да му се притекат на помощ, той сам я откъсна от себе си, запрати я обратно на пода и тя падна в краката на воина-таласъм.