Т Барън - Изгубените години

От деня, когато морето ме върна във Финкайра, бях научил съвсем малко за миналото си. За истинското си име знаех още по-малко, но тези недовършени задачи ме теглеха далеч по-слабо от желанието да намеря Риа. Готов бях да оставя всичките си въпроси без отговори, навярно завинаги, само да стигнех навреме но нея.

В една килия открих череп, смазан под тежка скала. В друга два скелета, единият на възрастен човек, а другият — на бебе, се бяха прегърнали навеки. Третата беше напълно празна, а в ъгъла й тъмнееше куп листа.

Продължавах унило напред, но всяка крачка все повече ме отчайваше. Затова ли бях дошъл чак дотук? За стари кости и куп листа?

Замръзнах на място. Куп листа.

Изтичах обратно до последната килия и отново надникнах през процепа, а сърцето ми бясно блъскаше. Тихичко издадох онзи звук, с който Риа разговаряше с буковете. Листата се размърдаха.

— Риа! — развълнувано прошепнах аз.

— Емрис?

Тя скочи на крака и се втурна към вратата. Премяната й от лози бе парцалива и мръсна, но тя беше жива.

— О, Емрис — невярващо изрече момичето. — Ти ли си наистина, или си призрак?

Вместо отговор подадох показалец през решетките, а тя плахо уви своя около него, както бе правила преди.

— Ти си.

— Аз съм.

— Отвори ми!

— Първо трябва да намеря ключа.

Риа се омърлуши.

— Пазача до входа, у него е — каза тя и боязливо стисна пръста ми. — Само че той…

— Спи дълбокостно — довърши друг глас.

Завъртях се и видях Шим, вдигнал глава към мен. Личицето му грееше от гордост. Малкият великан протегна ръка, а в дланта й лежеше голям ключ от ковано желязо. Зяпнах го, изумен.

— От пазача ли го открадна?

Шим се изчерви, а крушовидният нос порозовя почти колкото очите му.

— Спи дълбокостно, затуй не беше трудно.

Кацнал на рамото ми, Беля възхитено изсвири, а аз се ухилих. Осъзнах, че Шим може би не е толкова малък, колкото изглежда.

Ключът издрънча в ключалката и вратата се отвори. После се появи Риа — изпита и измъчена, ала облекчена. Прегърна мен, Беля и накрая Шим, чийто нос порозовя още повече.

Тя се обърна към мен и попита:

— Как ще се измъкнем оттук?

— Още не съм го измислил.

— Е, да започваме да мислим тогава.

— Ще ми се Галатор все още да беше у мен.

Риа зяпна.

— Изгуби ли го?

— Аз… размених го. За да стигна дотук.

Очите й грееха дори в тъмницата. Тя отново хвана показалеца ми със своя.

— Все още имаш нас.

Тръгнахме заедно към входа, а Беля запърха с криле и ме погали по врата. Дори без Галатор на шията, сърцето ми се стопли… но само малко. Докато минавахме край килията със смазания череп, казах на Риа:

— Трудно беше да влезем, но още по-трудно ще излезем. Живи, искам да кажа.

— Знам — кимна тя и изправи гръб, напета като букова фиданка. — Можем само да се надяваме, че Арбаса е била права.

Беля, който тъкмо бе започнал да се разхожда напред-назад по рамото ми, спря и наклони глава, сякаш слушаше.

— Че ще се видим пак в Отвъдния свят ли?

Риа кимна несигурно.

— Да. След Дългото пътуване.

Намръщих се, убеден, че загинем ли днес, няма да има повече пътешествия — нито дълги, нито къси.

Шим подръпна туниката ми.

— Хайде тръгва! Преди хъркащият пазач да…

Точно тогава пазачът изникна от сенките. Скрито зад шлема, смъртнобледото му лице не изразяваше нищо. Той бавно извади меча от ножницата си… и се хвърли към мен.

— Пази се! — извика Риа.

Вдигнах тоягата пред себе си и отклоних удара с чепатия й връх. Във въздуха се посипаха тресчици, а аз извадих камата. Войникът пък дръпна меча си, готов да замахне отново.

Наострил нокти, Беля с писък полетя право в лицето му. Раздра едната му буза, но гулиантът дори не извика от болка и мощно посегна към разгневената птица. Използвах възможността и забих камата си дълбоко в гърдите му, точно под нагръдника.

Отстъпих назад, очаквайки да се строполи, а Беля се върна обратно на рамото ми.

За мое огромно удивление пазачът остана на мястото си, вперил безизразен поглед в дръжката на камата. Пусна меча си и я хвана с две ръце, дръпна рязко и я хвърли настрани. От раната не изтече и капка кръв.

Преди той да успее да си вземе меча, Риа ме сграбчи за ръката.

— Да бягаме! — извика тя. — Това е гулиант! Не може да умре!

Хвърлихме се към вратата на тъмницата и хукнахме нагоре по стълбите, а немъртвият воин ни подгони. Риа водеше, в краката й се виеха разплетени лози, а двамата с Шим я следвахме неотлъчно.